Чувството за вина у Марий се дължеше именно на това, че колкото и да се мъчеше, той никога не успяваше да открие конкретната причина жена му да не му харесва. Не веднъж и дваж се беше изправял той пред тази главоблъсканица, но така и не бе успял да я разреши, оставяйки Грания в едно още по-болезнено неведение.
В продължение на петнайсет години с похвални усилия тя се бе постарала да запази фигурата си, която между другото не беше никак лоша — пищен бюст, тънка талия, дълги бедра, и да придаде повече блясък на червеникавата си коса, решейки я дълго и продължително на слънцето всеки път, щом излезеше от банята. Прилежно очертаваше меките си, кафяви очи с тънки черни линии стибиум. Грижеше се за това никога да не се поти и да не мирише лошо по време на менструация.
Сега, в тази януарска вечер, когато Марий беше посрещнат от роба на вратата си, всичко у него се беше променило. Най-после беше открил жената, която харесва. С нетърпение чакаше да се ожени и да заживее с нея. Може би ако сравнеше Грания с Юлия, щеше да намери отговора, който му беше убягвал толкова години? И наистина, в един миг очите му сякаш се отвориха. Грания изведнъж се оказа твърде прозаична, твърде простовата, твърде задоволена, твърде еснафка в крайна сметка, за да му харесва. Тя беше идеалната съпруга, но за един провинциален латински земевладелец. Юлия беше аристократка, образована, културна, излъчваща достойнство и умееща да се държи според ситуацията; тя беше идеалната съпруга за един римски консул. Сгодявайки го за Грания, родителите му го бяха готвили да заеме своето място сред латинските земевладелци; това беше тяхната среда и те бяха избрали снаха си според нея. Но Гай Марий беше полетял твърде нависоко, оставяйки далеч зад себе си гнезденцето си в Арпинум. Амбициозен авантюрист, невероятно умен и съобразителен, притежаващ едновременно прагматичното мислене на войника и широкия поглед на стратега, той вече беше постигнал много, но искаше да постигне още повече, особено сега, когато щеше да стане част от семейството на Юлий Цезарите. Юлия беше жената, от която имаше нужда! И жената, която желаеше.
— Грания! — извика я той, докато хвърляше тежката си тога върху прекрасната мозайка на пода в атриума, стъпвайки с калните си обуща върху белия плат, преди робът да е успял да го измъкне изпод краката му.
— Да, скъпи? — излетя тя от стаята си, сипейки около себе си куп иглички и други джунджурийки, цялата покрита с трохи, защото с годините се беше научила да се спасява от убийствената самота, отдавайки се на бонбони, пасти и смокинено сладко.
— В таблинума, ако обичаш — подкани я той през рамо и с широки крачки забърза нататък.
Жена му заситни след него и го настигна на вратата.
— Затвори след себе си — нареди й той и заобиколи масивното писалище от полиран малахит с позлатени ръбове, за да се разположи удобно върху любимия си стол, оставяйки Грания да си избере място срещу него, сякаш беше най-обикновен клиент — просител.
— Да, скъпи? — попита тя, като се настани. В гласа й не се усещаше тревога, защото досега не се беше случвало той да се държи грубо с нея или пък да я тормози по друг начин, освен с пълното си безразличие.
Марий се намръщи и като грабна сметалото от слонова кост, започна нервно да го върти в ръцете си; ръце, които тя винаги беше харесвала, защото бяха едновременно силни и изящни, с широки длани и издължени пръсти, а и той винаги знаеше как да ги използва най-добре, за да постигне целите си. Наклонила глава, Грания нито за миг не изпускаше от поглед този непознат, за когото беше женена вече двадесет и пет години. И сега, за хиляден път може би, тя го оценяваше като хубав, представителен мъж. Но дали още го обичаше? Един Бог знаеше! След тези двадесет и пет години чувствата й бяха толкова сложни и объркани, че не би могла да се оправи в лабиринта от далечни спомени и премълчавания. Понякога завесата аха-аха да се повдигне и тя да прогледне какво се крие зад нея, но друг път всичко се превръщаше в непрогледна мъгла, която се разстилаше между обърканите й мисли, от една страна, и беглата представа, която имаше за самата себе си, от друга. Гняв, болка, смущение, негодувание, тъга, самосъжаление — о, колко много и тъй различни усещания! Някои бяха толкова отдавнашни, че почти не си спомняше за тях, други все още оставяха своя пресен отпечатък върху душата й — душа на четиридесет и пет годишна жена, чийто мензис идва само от време на време и чиято утроба, непознала плод, се свива под тежестта на наедрялата й плът. Ако все пак някое чувство надделееше над другите, това беше усещането за най-обикновено, потискащо със своята баналност разочарование. Тези дни Грания дори беше поднесла дарове олтара на Ведиовис, бога на разочарованията.