Марий отвори уста, за да говори. Устните му бяха пълни и чувствени, но още преди жена му да го срещне, той вече бе съумял да им придаде строгост. Грания се приведе леко, напрягайки едва ли не до болка всеки нерв по тялото си, за да не изпусне нито думичка от онова, което той имаше да й каже.
— Развеждам се с теб — отсече той и й подаде пергаментовия свитък, върху който още рано сутринта бе изготвил текста на документа за развод.
За известно време жената сякаш не разбра думите му: тя разстла дебелия и леко намирисващ свитък върху писалището, за да прочете написаното с далекогледите си очи, и чак когато прехвърли целия текст, намери сили да отговори:
— Не съм направила нищо, с което да го заслужавам.
— Не съм на същото мнение.
— Какво съм направила?
— Просто не си подходяща съпруга за мен.
— И ти трябваха двадесет и пет години, за да стигнеш до това заключение?
— Напротив, знаех го още от самото начало.
— Тогава защо не се разведе с мен още преди години?
— Не сметнах за необходимо.
Обидите му я пронизваха като нож право в сърцето. Пергаментът трепереше в ръцете й. Грания го захвърли встрани, сви малките си ръчички в юмрук и разгневено възкликна:
— Е, това вече е капак на всичко! Никога не съм означавала нещо за теб. И то до такава степен, че дори не си благоволявал да се разведеш с мен. Но как така ти хрумна точно сега?
— Искам да се оженя за друга — отговори й спокойно Марий.
Тя зяпна, сякаш не можеше да повярва на ушите си.
— Ти?
— Да. Предложиха ми да сключа брак с момиче от стара патрицианска фамилия.
— О, хайде, Марий! Да не би онзи, който презираше всички и всичко, изведнъж да е решил да става сноб?
— Не, не мисля така — еднакво успешно прикриваше той както неудобството си, така й чувството си за вина. — Просто за мен този брак означава, че най-после ще стана консул.
Подобна логика не можеше да не успокои донякъде бушуващата в нея ярост. Как можеше да се възрази на такъв довод? Как можеше да се държи сметка на някого, воден от подобни цели? Как би могъл човек да се съпротивлява на неизбежното? Въпреки че съпругът й никога не беше обсъждал с нея политическите си неудачи, нито се беше оплаквал от това, че на него не гледат достатъчно сериозно, Грания много добре знаеше в какво положение се намира Марий. Беше плакала за него, беше се молила на боговете да му помогнат да заличи по някакъв начин греха, че не е роден римски патриций. Но в крайна сметка с какво можеше да му помогне тя, Грания от Путеоли? Беше богата, достойна за уважение, като съпруга никой в нищо не можеше да я упрекне. Но бе от съвсем различна среда, без никакви връзки сред онези, способни да поправят злините, с които мъжът й се беше сблъскал. Ако той беше латински земевладелец, то тя и това не беше — просто дъщеря на търговец от Кампания, едно нищожество в очите на римската аристокрация. Доскоро в семейството й дори не се радваха на римско гражданство.
— Разбирам — промълви тя, безсилна да се противопостави на съдбата си.
Марий се показа достатъчно милостив да се спре дотук, спестявайки й вълнението, което го обземаше при мисълта за любовта, разпалила се само преди няколко часа в заспалото му сърце. Нека си мисли, че става въпрос единствено за някаква политическа сделка.
— Съжалявам, Грания — любезно й каза той.
— И аз, и аз — изведнъж се разтрепери като лист Грания. Мисълта за годините на самота, които я очакваха занапред, и се струваше твърде непоносима, за да се окаже наистина вярна. Да живее без Гай Марий? Не можеше дори да си го представи.
— Ако това те утешава, предложението не дойде от мен, а от другата страна.
— Коя е избраницата?
— Голямата дъщеря на Гай Юлий Цезар.
— Юлия! Браво! Няма как, сигурно ще станеш консул, Гай Марий.
— Да, и аз мисля така. — Марий въртеше в ръце любимата си тръстикова писалка. Сетне извади порфирното шишенце с пробита златна запушалка, в което държеше пясъка за попиване, и мастилницата от полиран аметист. — Разбира се, ще получиш обратно зестрата си, която е достатъчна да посрещне нуждите ти. С годините съм влагал парите в далеч по-печеливши предприятия от тези, на които залагаше баща ти, и след като досега никога не си прибягвала до тях, в момента притежаваш завидно състояние — покашля се той. — Предполагам, че ще ти е приятно да заживееш по-близо до семейството си, но се чудя дали… на твоята възраст… няма да е подходящо да се настаниш в самостоятелна къща, особено след като баща ти не е вече между живите и глава на семейството е брат ти.