— Ти никога не си лягал достатъчно често с мен, за да ми направиш дете — проплака печално Грания, която все по-болезнено усещаше да витае над нея призракът на самотата. — О, как само бих желала да имам поне дете!
— Е, аз пък се радвам, че се случи така! Защото синът ти би бил мой наследник и тогава бракът ми с Юлия не би имал никакъв смисъл — изведнъж Марий се усети, че прекалява, и побърза да добави: — Та помисли малко, Грания! И да имахме деца, досега те щяха да са пораснали достатъчно, за да заживеят отделно от родителите си. Едва ли точно те биха ти послужили за утеха.
— Но поне щях да се радвам на внуци. — Повече не можеше да сдържи сълзите си тя. — И нямаше да съм толкова самотна.
— От години те убеждавам да си вземеш кученце! — Това беше по-скоро приятелски съвет, но като че ли не прозвуча достатъчно любезно. — Всъщност най-добре ще е да се омъжиш отново.
— За нищо на света! — заяви Грания.
Марий вдигна рамене.
— Твоя работа. Но да се върнем на въпроса за бъдещото ти жилище. Бих искал да ти купя вила на морския бряг и да ти я обзаведа със собствени средства. Какво ще кажеш за Куме? Достатъчно близо е до Путеоли, за да можеш да пътуваш дотам на носилка — хем ще можеш да се отбиваш у близките си за ден-два, хем ще имаш спокойствие.
И след като тъй и тъй всякаква надежда си беше отишла, тя можеше само да му благодари.
— О, няма защо! — Надигна се той от стола си и като заобиколи писалището, подхвана по-скоро от любезност бившата си жена под ръка, за да й помогне да се изправи. — Най-добре е още сега да уведомиш иконома и да помислиш кои роби ще вземеш със себе си. Още утре ще наема някой от агентите си да ти намери подходяща вила в Куме. Разбира се, ще я запиша на свое име, но ти ще бъдеш добре осигурена до старини или поне докато си намериш нов съпруг… Добре, добре! Чух, че не искаш да се омъжиш повторно, но само след седмица около теб ще се навъртят толкова предприемчиви кандидати, че ще се чудиш как да им откажеш. В крайна сметка ти си богата.
Двамата стигнаха вратата на стаята, в която Грания обичаше да си прекарва времето, и тук Марий се раздели с нея.
— Ще ти бъда признателен, ако си заминеш до вдругиден. По възможност още сутринта. Предполагам, че Юлия ще иска да направим известни промени в къщата, преди да се е нанесла, а сме насрочили сватбата си за след осем седмици; така че няма да ми остане почти никакво време. Значи се разбрахме: вдругиден сутринта. Не мога да я поканя, преди да си напуснала, не би било редно.
Грания се опита да го попита нещо — не беше важно какво, искаше й се да го задържи поне за миг край себе си. Уви, с бързи крачки Марий вече се беше насочил към изхода на къщата.
— Не ме чакай за вечеря — сбогува се той с нея, докато прекосяваше атриума. — Ще отида у Публий Рутилий и се съмнявам, че ще се прибера, преди да си си легнала.
Е, какво да се прави? Нямаше да умре от скръб, задето напуска този огромен хамбар, където никога не се беше чувствала достатъчно уютно. Грания всъщност открай време мразеше дома си, както мразеше и целия Рим с неговата врява и неразбории. Така и не можеше да си обясни защо мъжът й беше избрал да построи къщата си точно на северния склон на Аркс, където не само нямаше слънце, но и беше непоносимо влажно. Навярно Марий го беше сторил единствено от суета — все пак твърде малко бях онези, които можеха да се похвалят, че живеят под самите капитолийски стени. Но затова пък малцина се осмеляваха да изкачат всичките стъпала догоре, а и останалите жители на квартала не бяха препоръчителна компания за един амбициозен политик: все новозабогатели търговци, за които държавните дела не значеха кажи-речи нищо.
Грания кимна на роба, който чакаше пред вратата на стаята й.
— Моля те, изпрати ми веднага иконома.