Една седмица след Нова година Авъл Албин официално представи случая на принц Масива пред Сената и лично апелира римският народ да помогне на законния наследник на нумидийския престол да си възвърне отнетата власт. Това беше прощъпалникът на Авъл Албин като оратор и той се справи завидно добре. Освен това се радваше на нескрития интерес на Цецилий Метелите, които, щом той свърши с речта си, не пропуснаха да го аплодират, и на един Марк Емилий Скавър, който, имайки честта да говори веднага след него, подкрепи всичките му искания. Според Скавър това би бил най-подходящият отговор на въпроса за бъдещата съдба на Нумидия — страната ще си върне един законен владетел, който ще знае какво е добро и какво зло за нея и няма да допусне отново размириците, убийствата и нечестните сделки, плод на жаждата за власт у някакъв си самозванец, чийто произход най-малкото не му даваше никакво право да се разпорежда с цял един народ. Преди Спурий Албин да разпусне събранието, Сенатът вече даваше знак със своите възгласи, че е готов да гласува за свалянето на сегашния нумидийски цар и заменянето му с Масива.
— Загазихме здравата — донесе Бомилкар на Югурта. — Изведнъж престанаха да ме канят, където и да било, а агентите ни не могат да открият хора, готови да слушат увещанията им.
— Кога ще гласува Сенатът? — спокойно попита царят, който не беше изгубил присъствие на духа.
— Следващото заседание е насрочено за две седмици преди февруарските календи, точно след седем дни.
Царят изпъчи гърди.
— И всички ще гласуват против мен, нали?
— Да, царю — кимна му Бомилкар.
— В такъв случай няма никакъв смисъл да продължавам да се правя на римлянин. — Югурта като че ли растеше пред очите на брат си, изпълвайки се с величие, което от пристигането на Луций Касий в Нумидия сякаш беше забравено. — Отсега нататък ще действам по своя начин, по нумидийски.
Дъждът беше спрял и навън грееше студеното зимно слънце. Югурта копнееше за топлите ветрове в родината си, за приятелската и спокойна атмосфера в харема, за простите нумидийски нрави с тяхната желязна логика, с която всичко се решаваше от само себе си. Време беше да си върви у дома! Време беше да започне набирането на войска, която също така трябваше и да се обучава, защото римляните никога нямаше да го оставят на мира.
Той закрачи напред-назад под колонадата, опасваща огромния перистил, сетне даде знак на Бомилкар да го последва до центъра на градината, където шумно се плискаха струите на фонтана.
— Оттук и птичка не може да ни чуе — обясни Югурта.
Брат му замръзна на едно място, нетърпелив да разбере какво е намислил.
— Масива трябва да изчезне.
— Тук? В Рим?
— Да, и то в близките седем дни. Ако при следващото заседание на Сената той е все още сред живите, то тогава не ще и съмнение, че ще бъде решено възкачването му на престола и задачата ни ще стане далеч по-трудна. А така ще спечелим време.
— Ще го убия със собствените си ръце — тържествено заяви Бомилкар.
Но Югурта енергично поклати глава.
— Не! Не! Убиецът трябва да е римлянин. Твоята работа е да намериш нужния човек, който ще убие Масива заради нас.
Брат му го зяпна удивен.
— Но, царю, забравяш, че все пак не сме у дома си! Но знаем кого да наемем за целта, нито къде и как да го открием.
— Попитай някого от агентите. Все един ще ни е останал предан — замисли се той.
Това беше все пак нещо, за което човек можеше да се хване. Бомилкар също се замисли за минута-две, захапал със здравите си зъби няколко косъма от брадата си.
— Агеласт — най-сетне реши той. — Марк Сервилий Агеласт, онзи, който никога не се смее. Баща му е римлянин, той самият е отраснал тук, но съм сигурен, че в сърцето си все още милее за майчината си родина Нумидия.