— Оставям всичко в твои ръце. Направи необходимото — заяви царят и бавно се отдалечи.
Агеласт смаяно го изгледа.
— Тук? В Рим?
— Не само тук, но и в близките седем дни — допълни Бомилкар. — Гласува ли Сенатът за Масива, а това положително ще стане, в Нумидия ще избухне гражданска война. Югурта никога няма да се оттегли без бой, знаеш го много добре. Но дори и да е склонен към мир, гетулите никога не биха му го позволили.
— Но аз си нямам представа откъде ще намеря убиец!
— Ами тогава свърши работата сам.
— Не мога! — проплака той.
— Масива трябва да бъде премахнат! В град като този ще се намерят мнозина, готови дори на убийство за пари — настояваше Бомилкар.
— Разбира се! Половината пролетариат, ако ме питаш. Но никога не съм имал вземане-даване с тия среди. Та аз не познавам и един пролетарий! Не мога да хвана първия срещнат несретник, да му пъхна кесията в джоба и да го накарам да убие един нумидийски принц! — кършеше ръце Агеласт.
— И защо не? — попита Бомилкар.
— Може да ме издаде пред градския претор, ето защо.
— Ти първо ще му покажеш златото и ти гарантирам, че няма дори да помисли за подобно нещо. Всеки си има цената в този град.
— Може и така да е — съгласи се мъжът, — но нямам намерение да проверявам правилна ли ти е теорията.
И нищо не можа да го накара да си промени решението.
Общоизвестно бе, че Субура е клоаката на Рим, и затова именно натам се отправи Бомилкар, облечен в най-прости дрехи и без нито един роб със себе си. Като на всеки друг, дошъл отскоро в Рим, и на него му беше казвано никога да не слиза на североизток от Форум Романум, а сега му ставаше ясно защо е било това предупреждение. Не че улиците на Субура бяха по-тесни от тези на Палатинския хълм, нито че жилищните сгради бяха по-високи и по-нагъсто една до друга от тези на Виминал или по високите части на Есквилин.
Това, което изненадваше от пръв поглед новодошлия в Субура, бяха тълпите. Подобно стълпотворение той не се сещаше да е виждал някъде другаде през живота си. Над него зееха отворени хиляди прозорци и от всеки от тях се показваше нечия глава; по улиците човек не можеше да си проправи път без помощта на лактите си, но дори и снажният Бомилкар беше принуден да се остави на множеството да го влачи като гигантски охлюв върху гърба си. Наоколо се раздаваха ритници, разнасяха се попържни, плюеше се, пикаеше се насред улицата; всеки изхвърляше нечистотиите си, където му паднеше, без да обръща внимание на околните, освен, за да налети да бие някого, който му се е сторило, че го гледа накриво.
Второто нещо, което неизменно правеше впечатление на странника, беше убийствената смрад, разнасяща се из целия квартал. Още там, където цивилизованият Аргилетум преминаваше в тъй наречените Фауцес Субуре началната отсечка на най-широката артерия в квартала, Бомилкар изпита странното усещане, че всеки миг ще припадне от нетърпимата воня, блъснала го в носа. Върху изкъртената мазилка на къщите буквално се стичаха потоци мръсотия, сякаш тухлите бяха зидани вместо с хоросан с човешки или животински изпражнения. „Защо при последния голям пожар — мислеше си той — просто не са оставили целият квартал да изгори напълно, вместо да хвърлят толкова сили да го спасяват? Нито хората, нито къщите си заслужават труда!“ Но колкото повече навлизаше в Субура — а между другото Бомилкар повече от всичко внимаваше да не се отклони от главната улица, защото попаднеше ли веднъж из мрачните и тесни пресечки встрани от нея, можеше да е сигурен, че никога няма да се измъкне без чужда помощ, толкова повече отвращението му се заменяше с удивление и с чувството за собствената му нищожност. Защото повече не можеше да убегне от погледа му колко здрави, колко твърди и издръжливи са жителите на тази смайваща с размерите си кочина и неусетно душата му започна да се изпълва с възхищение, но в същото време с непознато дотогава желание за живот.
Около него тълпата говореше на някаква странна смесица от латински и гръцки, допълнена с откъслечни думи на арамейски2 — диалект, който не само че не се срещаше никъде другаде по света, но и беше разбираем единствено за жителите на Субура — в това Бомилкар беше сигурен, след като досега не го беше чувал дори в Рим.
Навсякъде се въртеше търговия: във вонящите заведенийца, където явно добре се пийваше и похапваше — из цялата немотия наоколо все щеше да се намери кой да напълни гушата на съдържателя, във фурните, месарниците, винарските изби и всевъзможните малки магазинчета, които даваха вид (поне доколкото можеше да види през мръсните витрини) да продават всичко: от грънци и винени амфори до свещи и маслени лампи. Но така или иначе най-печеливша се оказваше търговията с храни; поне две трети от всички магазинчета предлагаха нещо за ядене. Занаятчиите също не липсваха: дочуваше се думкането на пресите, скърцането на точилките и тракането на тъкачните станове, като всички тези шумове се носеха из тесните портали към скритите дворчета или из страничните улички и се смесваха в хорската врява, която нито за миг не преставаше да кънти из многоетажните постройки. Как ли се издържа на такъв живот?
2
Арамеите са семитско племе, навярно сродно с арабите, което през XI в.пр.Хр. нахлува в Месопотамия и разгромява Средноасирийското царство. Известни са с това, че първи разпространили в Близкия изток камилата. — Б.пр.