Дори площадчетата на всяко по-важно кръстовище бяха претъпкани с народ; начинът, по който грижовните домакини използваха водите на фонтаните, за да си накиснат прането или за да налеят тежките си делви, с които щяха да си тръгнат обратно за дома, смая Бомилкар. Колкото и да се гордееше като нумидиец с Цирта, длъжен бе да признае, че в сравнение с Рим тя беше само едно голямо село. Дори и Александрия не можеше да стъпи на малкия пръст на този вулкан от човешка енергия, Субура.
Все пак виждаха се и местенца, където човек можеше да седне, да се срещне с познати и да си прекара деня в безгрижно пиене. Такива заведения се откриваха като че ли само по кръстовищата; но Бомилкар беше сигурен, защото нямаше как да види какво се крие зад къщите. Струваше му се, че всичко наоколо се движи с шеметна скорост, че картините се сменят пред очите му за секунди и след миг ще попадне на съвсем непознато място, което ще го изненада: например с някой мъж, който си налага магарето, или с някоя жена, която бие отрочето си. Но сред цялата суматоха наоколо мрачните крайпътни кръчми — не знаеше как другояче да ги нарече — представляваха сякаш истински оазиси на спокойствие. Бомилкар беше едър мъжага в разцвета на силите си и затова реши, че няма нищо страшно и той да влезе в някое заведение. В крайна сметка беше дошъл в Субура, за да намери убиец — римлянин, което пък означаваше, че ще е най-добре да се пообсъди въпросът с някой местен.
Свърна вляво по Викус Патриции, широка улица, която водеше до Виминала, и на едно триъгълно площадче, образувано при пресечката със Субура Минор, откри тъкмо каквато кръчма си търсеше; в съседство имаше олтар и размерите му, както и тези на фонтанчето до него красноречиво показваха, че кръстовището минава за важно. Бомилкар трябваше да се наведе, за да мине, и докато се провираше през вратата, любопитен какво ли се крие зад нея, срещна погледите на петдесетина души, не по-малко озадачени от неочакваната му поява. Разговорът в кръчмата замря на секундата.
— Прося извинение. — Той се престори, че подобно посрещане не му прави впечатление, и в същото време се мъчеше да отгатне кой от всички си заслужава да бъде наречен душа на компанията. А, да! Онзи в далечния ъгъл! Щом като другите се успокоиха при вида на непознатия, всички един по един насочиха погледи към своя тъй да се рече „главатар“. Човекът приличаше повече на римлянин, отколкото на грък, нисък на ръст, може би на около тридесет и пет. Бомилкар се обърна направо към него, преди да продължи с обясненията си. Искаше му се латинският му да беше по-добър, но тъй или иначе беше принуден да говори на гръцки.
— Прося извинение — повтори той. — Като гледам, май съм извършил цяло престъпление. Търсех си кръчма, където да мога да поседна и да му ударя някоя чашка вино. Шляенето по улицата кара човек да ожаднява.
— Това, приятел, е частно заведение — отвърна му „шефът“ на ужасен, но все пак разбираем гръцки.
— А няма ли обществени? — попита Бомилкар.
— Не и в Субура, приятел. Не ти е мястото тука. По-добре иди да се разхождаш по Вия Нова.
— Да, знам я аз Вия Нова, но нали разбираш, тук съм чужденец, а пък от опит знам, че да опознаеш истински един град, трябва да пообиколиш оная му част, където кипи най-много живот — опитваше се да играе ролята на наивния странник, който не е запознат с местните нрави.
Другият го изгледа от главата до петите, явно искайки да го прецени колко струва.
— Ама като те гледам, сигурно яката ти се пийва, а, приятел?
Бомилкар се хвана за думите му и реши да му се отблагодари както подобава.
— Толкова ми се пийва, че чак ми се ще да черпя всеки по едно.
„Главатарят“ накара този до себе си да мръдне от стола и с ръка подкани новодошлия да се приближи.