— Е, ако уважаемите ми колеги се съгласят, не виждам нищо да не те направим почетен член. Я ела седни, приятел, стига си стоял като статуя — рече той и огледа компанията. — Всеки, който мисли, че господинът заслужава да стане почетен член, нека гласува!
— Да бъде! — хорово му отговориха в цялата кръчма. Бомилкар напразно се озърна няма ли да види някъде тезгях или поне нещо като съдържател. Понеже не откри нито едното, нито другото, въздъхна дълбоко, извади кесията от пазвата си и изръси два сребърни денария на масата; каза си, че това може и да му струва главата, но пък как иначе да докаже, че заслужава почетното си членство?
— Може ли? — обърна се той към „главатаря“.
— Бромид, я донеси за господина и за останалите членове една голяма кана вино — обърна се на свой ред той към момчето, което трябваше да отстъпи мястото си на Бомилкар.
— Купуваме си виното от дюкянчето до нас — обясни на гостенина.
От кесията се изсипаха още няколко сребърни монети.
— Толкова стига ли?
— О, за една почерпка, приятел, е достатъчно.
Но на масата продължиха да звънтят пари.
— Ами защо да не му ударим повече почерпки?
Наоколо се разнесоха сподавени въздишки, сетне по лицата на присъстващите се изписаха блажени усмивки. Бромид прибра в шепа сребърниците и изтича навън, последван от още трима, които явно много държаха да му помогнат. Бомилкар подаде ръка на „главатаря“.
— Името ми е Юба.
— Луций Декумий — отвърна му онзи, като сърдечно го стисна. — Юба! Що за име е това?
— Мавърско. Идвам от Мавритания.
— Маври-к’во? Къде е то?
— В Африка.
— Аха, в Африка.
Бомилкар спокойно можеше да каже, че е и от страната на хиперборейците, все едно, Луций Декумий едва ли би направил разлика.
— Това е доста далеч от Рим — обясни почетният член.
— От Картаген, че и още на запад.
— А, Картаген! Защо не каза от самото начало? — изгледи изпитателно Луций Декумий новодошлия. — Винаги съм си мислил, че Сципион Емилиян не е оставил жива душа по ония места.
— И си съвсем прав. Но Мавритания не е Картаген, дори е много далеч от него. Общото е, че и двете са в Африка — просвещаваше го Бомилкар. — Това, което навремето беше Картаген, сега е римска провинция. Същата, където сега ще отиде да управлява консулът Спурий Постумий Албин.
Луций Декумий вдигна рамене.
— Консули? Те идват и си отиват, приятел, идват и си отиват. Какво ни влиза в работата на нас, в Субура, кой е консул, след като тъй и тъй кракът му няма да стъпи тук. Но стига да признаеш, че Рим струва повече от всички други, приятел, и винаги си добре дошъл в компанията ни. Както и консулите, ако им хрумне да наминат.
— Повярвай, за мен Рим е истинският господар на света — помъчи се да изглежда искрен Бомилкар. — Моят повелител — мавританският цар Бокх — ме е пратил в Рим, за да потърся съюза и приятелството на римския народ.
— Ами к’во да ти кажа? — пресече го Луций Декумий, когото явно въпросът не го занимаваше особено.
Бромид се показа на вратата, превил се под тежестта на делвата вино, а след него се дотътриха и другите трима. Присъстващите набързо ги разтовариха и веднага се заеха да разливат скъпоценната течност, започвайки от чашата на Декумий. Той обаче здравата плесна доброжелателя си по крака и заповеднически му кресна:
— Абе, идиот, ти толкова ли не си се научил на обноски? Първо ще налееш на господина, който си е платил, а после ще мислиш за останалите.
Бомилкар пое препълнената чаша и я вдигна високо, за да произнесе тост.
— За най-хубавата кръчма и за най-приятната компания, които съм срещнал досега в Рим — прогърмя гласът му, преди той да излее ужасното вино в гърлото си, прикривайки киселата си физиономия. Богове, тук хората железни черва ли имаха?
Отнякъде се взеха и мезета: туршия от кисели краставички, лук, орехи, целина и моркови и препълнена догоре купа със смрадлива осолена риба, която, както и туршията, изчезна само за миг. Нито от едното, нито от другото достигна до Бомилкар.
— За твое здраве, Юба, приятелю! — На свой ред вдигна чашата, си Декумий.
— За Юба! — поде останалата част от пиещите, които имаха за какво да се радват на африканеца.
Само за половин час Бомилкар научи повече за трудовите хора в Рим, отколкото през целия си живот, и те му се сториха направо удивителни. Това, че не знаеше почти нищо за трудовите хора в родната Нумидия, обаче като че ли не го притесняваше особено. Скоро научи, че всъщност всички членове на клуба работят, като всеки ден компанията в кръчмата е различна; обикновено човек гледал да си почива веднъж на осем дни. Около една четвърт от присъстващите носеха на главите си малки конусовидни шапчици, с което показваха, че са освобожденци. За своя изненада Бомилкар установи, че всъщност част от останалите продължават да са роби, но другите с нищо не даваха вид да ги смятат за по-низши от себе си. И как иначе, след като робите работеха същото като тях, за същите часове, срещу същите пари и със също толкова почивни дни в годината — нещо, което колкото и странно да му се струваше на него, беше възприемано като напълно нормално от останалите. Същинската разлика между едните и другите се състоеше в това, че докато свободният можеше сам да си избира къде и какво да работи, робът принадлежеше на своя работодател и нямаше право на избор. Така или иначе, робството в Рим се различаваше твърде много от това в Нумидия. Но след като поразмисли над въпроса, в крайна сметка Бомилкар си каза, че всеки народ спазва своите правила и следователно никой не може да претендира, че неговото отношение към робите е най-правилното.