— И да, и не — почеса се Луций Декумий под мишницата. — Получаваме пари от градския претор, които трябва да ни стигнат за няколко прасета. Но всичко зависи кой е преторът. Някои са наистина щедри. Други са толкова стиснати, че чак лайната им не миришат — да не им ги кацат мухите.
Разговорът неусетно се прехвърли върху Картаген, за който Декумий искаше да научи повече. Нищо не беше способно да избие от главите на тукашните мисълта, че в Африка не съществува друго място, освен Картаген. Познанията им по история и география се ограничаваха в това, което им се случваше да научат при редките си посещения на Форум Романум — кажи-речи на две крачки от кръчмата им, но все пак достатъчно далеч, за да отиват възможно най-рядко дотам. Случеше ли се все пак някой от Субура да реши да види какво става на Форум Романум, обикновено трябваше преди това да са се раздвижили политическите духове — винаги е по-интересно сам да си свидетел на събитията, отколкото да слушаш как ще ти ги преразкаже съседът. Но пък и затова всички в кръчмата бяха в голямо неведение относно истинските събития и истинските стремежи на римските политици; навярно събитието, което тук ще да са си спомняли най-ясно, е било смъртта на Гай Семпроний Гракх.
Най-сетне дойде подходящият момент Бомилкар да подхване своята тема. Хората около него вече бяха свикнали с него и не му обръщаха особено внимание. Освен това се бяха изпонатряскали порядъчно. Само Луций Декумий беше още трезвен и нито за миг не изпускаше Бомилкар от погледа си, в който се четеше доста нахалство и безочие. Надали този ми ти Юба ще тръгне да си пие питието с низшите класи, ей тъй заради удоволствието. Сигурно си имаше нещо наум.
— Луций Декумий — наведе се Бомилкар към римлянина, така че другите да не чуват. — Имам един проблем и се надявам ти да ме посъветваш как да го разреша.
— Да, приятел?
— Моят господар, цар Бокх, е много богат.
— Ами сигурно, нали затова е цар?
— Това, което обаче го тревожи, е, че току-виж престанал да бъде цар — прошепна Бомилкар. — Защото е изправен пред големи неприятности.
— Сигурно същите като твоите.
— Точно така.
— И как мога да ти помогна? — Декумий грабна една глава лук и я задъвка замислено.
— Ако бяхме в Африка, отговорът щеше да е прост. Царят само щеше да даде заповедите си и човекът, който ни създава тези неприятности, щеше да е мъртъв — спря се насред изречението си той, като се чудеше кога най-сетне мъжът срещу него ще схване за какво става въпрос.
— А, значи неприятностите си имат име, така ли?
— Точно така. Масива.
— Това ми звучи по-латинско от Юба — отбеляза Декумий.
— Масива не е мавританец, а нумидиец — гледаше през цялото това време утайката във виното си Бомилкар, преди да бръкне с пръст в чашата си и да я разбърка. — Трудността се състои в това, че той живее тук, в Рим. И точно тук ни създава неприятности.
— Значи всъщност неприятностите ви ги създава Рим — вметна римлянинът, като по тона му не можеше да се разбере какво точно иска да каже.
Бомилкар погледна изненадано дребния човечец насреща си. Изведнъж установи, че с такива като него шега не бива, че са далеч по-пресметливи и проницателни, отколкото дават вид. Пое си дълбоко дъх и продължи:
— Работата е там, че съм чужденец и затова мисията ми е съпроводена с множество опасности. Разбираш ли, трябва ми някой римлянин, който ще се съгласи да убие принц Масива вместо мен.
На Луций Декумий дори не му мигна окото, когато му отговори:
— Няма да е никак трудно.
— Така ли мислиш?
— Тук, в Рим, имаш ли пари, приятел, всичко можеш да си купиш.
— Тогава ще ме посъветваш ли какво да сторя? — попита Бомилкар.
— Не ти трябва повече да търсиш, приятел — дояде лука Декумий. — Бих прерязал гърлата на половината сенатори, само и само да ям стриди вместо лук. Колко плащаш за работата?
— Според теб колко денария има в тази кесия? — изсипа я Бомилкар върху масата.
— Не и колкото струва едно убийство.
— Ами ако получиш същата тази кесия, пълна със злато?
Декумий се плесна по бедрото.
— Това вече се казва сериозна приказка! Е, считай сделката ни за сключена, приятел.
На Бомилкар чак му се виеше свят, но не заради виното, което досега той скришом беше изливал на земята.
— Още утре ще получиш половината, а останалото, след като си свършиш работата. — Посегна той да прибере сребърниците в кесията си.