Чувството за царско достойнство у принца беше проговорило и той дълбоко се възмущаваше от фамилиарния, дори просташки начин, по който множеството се отнасяше с него; телохранителите му бяха безмилостно лашкани от една на друга страна, докато за миг господарят им съвсем ги изгуби от поглед.
Точно този момент беше изчаквал и Луций Декумий, за да нанесе изневиделица и с безпогрешна точност своя удар. Притиснат плътно до Масива от тълпата, той заби специално наточения за целта кинжал от лявата страна на принца, точно под гръдния му кош, с рязко движение го извъртя нагоре, отпусна дръжката веднага щом усети, че е улучил, където трябва, и още преди кръвта да е потекла или принцът да успее да извика, вече се беше скрил зад десетина непознати. Всъщност Масива дори не гъкна, ами просто се свлече на земята и докато телохранителите му се усетят какво е станало и разблъскат тълпата, за да наобиколят мъртвия си господар, Луций Декумий вече беше на другия край на площада и се изтегляше към безопасния Аргилетум. Никой нямаше да го различи сред това море от бели тоги.
Изминаха десет минути, преди някой да се сети да съобщи за станалото на Спурий Албин и брат му Авъл, които вече бяха заели местата си пред храма и не даваха вид забавянето на гостенина им да ги е разтревожило, Ликторите се втурнаха да обграждат местопрестъплението, тълпата беше изтикана встрани и Спурий и Авъл Албин видяха просто един мъртъв човек, което означаваше проваляне на всичките им планове.
— Ще се занимаваме с това по-късно — най-сетне отсече Спурий. — Не можем да развалим празника на Марк Ливий Друз.
След което се обърна на гръцки към началника на охраната на Масива, която се състоеше от наети гладиатори:
— Отнесете принца в дома му и ме изчакайте там.
Човекът кимна. Авъл Албин си свали тогата, за да направят от нея носилка, и трупът беше понесен върху раменете на шестима гладиатори.
Авъл обаче не можеше да възприеме спокойно като брат си подобна катастрофа. Щедростта на Масива го беше разглезила повече от Спурий, който до момента не беше получил нищо за себе си, изчаквайки да завърши африканската си кампания, да постави Масива на нумидийския престол и чак тогава да вземе лъвския пай от плячката. Освен това Авъл беше и доста по-млад от Спурий, което го правеше по-нетърпелив и още по-амбициозен.
— Югурта! — процеди през зъби той. — Това може да е дело само на Югурта!
— Никога няма да го докажеш — въздъхна брат му.
Двамата се качиха на площадката пред храма на Кастор и Полукс и заеха местата си точно в мига, когато иззад внушителната фасада на Домус Публикус, държавното здание, където живееха весталките и върховният понтифекс, се зададоха магистратите и сенаторите. Само се мярнаха, после пак изчезнаха зад тълпата, за да се появят за втори път пред погледите на двамата консули и начело на голямото шествие да заслизат надолу по склона, към кладенеца на комициите, където свършваше Вия Сакра. И Спурий, и Авъл Албин не подсказваха ни най-малко с вида си, че в момента ги вълнува друго, освен великолепния спектакъл, подготвен от Марк Ливий Друз.
Бомилкар се срещна с Луций Декумий насред множеството, където врявата и бъркотията ги прикриваха по-добре от всякакви стени. Застанаха един до друг пред тезгяха на някаква кръчмичка в горния край на Големия пазар, където всеки си поръча по комат хляб, натъпкан с парче наденица и обилно полят със сос от чесън, и се отдръпнаха настрани, за да изчакат току-що изваденото от пещта месо да поизстине.
— Прекрасен ден за нашите намерения, приятел — рече Луций Декумий.
Бомилкар се беше увил в тежко наметало с качулка. Изпод дрехите се чуваше само тихият му гласец:
— Иска ми се да вярвам, че и до края ще си остане прекрасен.
— Това е от онези дни, приятел, за които мога главата си да заложа, че ще свършат точно тъй, както ни се иска — протри доволно ръце Луций Декумий.
Бомилкар бръкна под наметалото си и напипа кесията със златото.