— Имаш я и другата кесия злато.
— И къде живее тоя човек, дето, ако се съди по името му, никога не се смее?
— На Целийския хълм, Викус Капити Африке.
— О, хубав нов квартал! — зацъка Декумий. — Сигурно тоя Агеласт добре го дава. Значи толкова по-лесно ще го намеря; дори няма защо да разпитвам съседите. Не се тревожи, приятел, работата е в кърпа вързана. А когато господарят ти те измъкне от тая дупка, ще ме намериш и ще ми платиш. Просто прати по някого златото в кръчмата. Там съм, няма как да не ме намери.
— Откъде знаеш, че господарят ми ще ме измъкне?
— Ами къде ще ходи? Бутнаха те тук само за да го изплашат. Ще мине някой и друг ден и ще видиш как ще си пърхаш като пиленце срещу гаранцийка. Но когато те пуснат, слушай ме к’во ти казвам, гледай да си обереш крушите. Повече работа в Рим нямаш.
— И да оставя царя си в ръцете им? За нищо на света!
— Че защо не? Ти какво мислиш, че ще му направят тук? Ще го ударят по главата и ще го хвърлят в Тибър? Не! Никога! Не им е в стила, тъй да се каже — даде мъдрия си съвет Луций Декумий, сякаш беше врял и кипял в тези неща. — Само за едно са способни наш’те да убиват: в името на скъпоценната си република. Нали разбираш, заради законите, конституцията, ей такива работи. За тях може и да претрепят някой и друг бивш народен трибун — като Гракхите например, но никога чужденец и никога в Рим. Хич да не се тревожиш за господаря си, приятел! Обзалагам се, че щом се върнеш вкъщи, и него ще го пуснат.
Бомилкар изгледа невярващо Декумий.
— Но ти дори не знаеш къде се намира Нумидия! — промълви бавно той. — И в Италия не си бил! Откъде тогава познаваш римските управници толкова добре?
— Е, това вече е друг въпрос — надигна се да си върви Луций Декумий. — Сигурно ни е от майчиното мляко, приятел, няма откъде другаде да е! Искам да кажа, ако не дойде такъв като теб да ни пораздвижи духовете, ако няма и игри, тогава къде да се забавляваме? Ами на Форума, разбира се. И хич не ти и трябва да си блъскаш главата за това-онова. То само си идва, като майчиното мляко.
Бомилкар му подаде ръка.
— Благодаря ти, Луций Декумий. Ти си единственият честен човек, с когото съм се запознал в Рим. Ще си получиш парите.
— И да не забравиш, в кръчмата! А, и… — той отново докосна носа си с пръст, — ако познаваш някой, който също си има проблеми за разрешаване, можеш да ме препоръчаш! Тоя занаят започна да ми допада.
Агеласт бе убит, но тъй като по това време Бомилкар още се намираше в Лаутумиите, а никой от ликторите на входа не направи логическата връзка между неговото затваряне и посещението на Декумий, делото, което Спурий и Авъл Албин смятаха да започнат срещу нумидиеца, изведнъж се оказа лишено от най-ценния си свидетел. Наистина те разполагаха с писмените показания на Агеласт, но невъзможността той да се яви лично пред съда, предварително обричаше плановете им на неуспех. Възползвайки се от случая, Югурта отново отправи молба към Сената Бомилкар да бъде пуснат под гаранция. Въпреки че Гай Мемий и Марк Емилий Скавър се изказаха категорично против, в крайна сметка африканецът си получи свободата, а в замяна на това петдесет души от нумидийската свита на Бомилкар бяха предадени като заложници; всеки от тях беше приет в дома на някой римски сенатор, а Югурта беше принуден да изсипе доста прилична сума в държавната хазна, уж за да заплати престоя на хората си.
Естествено каузата му беше загубена. Но това като че ли повече не го вълнуваше, защото отдавна беше разбрал, че така или иначе римляните никога няма да се примирят с възкачването му на нумидийския престол. И не толкова заради убийството на Масива, колкото заради това, че от самото начало не бяха съгласни с това той да царува. Бяха го тормозили в продължение на години, бяха го карали да играе по свирката им и в същото време му се бяха присмивали зад гърба. С или без позволението на римския сенат той щеше да се върне в родината си. За да събере войска, да се заеме с нейното обучение и да чака легионите, които нямаше как един ден да не се появят.
В мига, в който беше освободен, Бомилкар избяга в Путеоли, където се качи на първия кораб за Африка и повече не се видя. Сенатът реши да си измие ръцете и пусна Югурта да си върви заедно с петдесетината си заложници (но не и с парите, които беше дал за издръжката им). Да се маха от Рим, да се маха от Италия, да се маха от живота им.
От билото на планината Яникулум царят на Нумидия се сбогува за последен път с града. Беше се качил догоре с коня си просто ей тъй, да види с очите си как изглежда съдбата му. Защото неговата съдба, това беше Рим. Градът бе разстлал керемидените си покриви между седемте хълма като червено-оранжево море, чиито вълни блестяха с ослепителнобялата мазилка на стените и тук-там със златните орнаменти по фронтоните на храмовете, слели се в сияйна пътека за невидимите стъпки на боговете. И тук-там сред теракотата, където имаше достатъчно пространство, се виждаха зелените петна на дърветата и тревните площи.