Выбрать главу

Макар вторият бик да изглеждаше по-добре упоен, той също започна да се съпротивлява, дори по-ожесточено от първия. Човекът с чука не успя да го нацели добре и ударът му само разяри до крайност и без това обезумялото създание, което заплашително насочи рога към мъчителите си. Обаче някой по-съобразителен юначага навреме го сграбчи за тестисите, с което го приспа за миг, миг напълно достатъчен на двамата палачи — единият с чука, а другият със секирата — да го довършат. Бикът тежко се строполи на земята, оплисквайки с кръвта си всичко живо наоколо, включително двамата консули. Спурий Постумий Албин беше измокрен от глава до пети, както и по-малкият му брат Авъл, който непредпазливо беше застанал само на крачка зад него. Гай Марий ги изгледа изпитателно, сякаш се питаше дали и сам не би могъл да изтълкува знамението. Във всеки случай нищо добро не очакваше Рим.

Но дори сега онова вътрешно чувство, което никога не го оставяше на мира, проговори, и то по-ясно от всякога. Сякаш заветният миг наближаваше. Мигът, в който той, Гай Марий ще бъде обявен за Пръв сред римляните. Доколкото трезвият му разум обаче не желаеше да отстъпи, всяка частица от тялото му крещеше едно и също: „Това е предателство, клопка, която ще те отведе единствено до смъртта и позора.“ И все пак той не можеше да избяга от мечтите и ламтежите, които за кой ли път се натрапваха във въображението му. „Това е смешно!“ повтаряше вътрешният глас, принадлежащ на човека, който все още не беше изгубил съвсем разсъдъка си; та той беше вече на четиридесет и седем — последният от шестимата претори, служили заедно преди пет години, който все още не беше избран за консул; вече беше твърде късно за човек, който не се радва на име и няма поддръжката на силна клиентела. Времето му беше минало. Безвъзвратно.

Най-сетне консулите встъпиха официално в длъжност. Онова надуто магаре, Луций Цецилий Метелий Далматик, което имаше честта да се нарича и върховен понтифекс, вече привършваше с последните молитви и скоро първият консул Минуций Руф чрез своя глашатай щеше да подкани всички сенатори да се съберат в храма на Юпитер Оптимус Максимус. Там те трябваше да определят датата на латинските празненства, които се провеждаха ежегодно на Албанската планина, да обсъдят кои провинции се нуждаят от нов управител и на кои от сегашните управители ще е целесъобразно да се удължат пълномощията; да теглят жребий за разпределението на провинциите както между преторите, така и между консулите; разбира се, някой народен трибун, преследващ собствените си интереси, щеше да започне пламенна реч за тежкото положение на народа, а Скавър на бърза ръка да го смачка като буболечка с красноречието си, за да остави някой от безбройните Цецилий Метели да запее старата песен за упадъка на нравствените ценности у младото поколение, преди половината зала да се е раздюдюкала и думата да му е отнета. Изобщо сенатът си беше същият, народът си беше същият, добрият стар Рим си беше същият, и най-вече той самият, Гай Марий си беше и щеше да си остане все същият. Сега бе на четиридесет и седем. Скоро ще навърши петдесет и седем, а след това — шейсет и седем, докато дойде време да го сложат върху кладата и да си отиде яко дим от този свят. Сбогом, Гай Марий, сбогом, свинарю от Арпинум, сбогом, на теб, който никога няма да бъдеш римлянин.

Наистина глашатаят оповести откриването на заседанието. Въздишайки тежко, Гай Марий се запъти към храма, като скришом се огледа, за да открие в тълпата около себе си човека, когото би му доставило удоволствие да настъпи. Но никой не смееше да го доближи достатъчно. Както можеше и да се очаква. Но ето, че в този миг очите му срещнаха тези на Гай Юлий Цезар, който му се усмихна, сякаш прочел мислите му.

Озадачен, Гай Марий отвърна на погледа му. Вярно, че Гай Юлий Цезар беше от сенаторите, които гласуват чуждите предложения, без да имат право да говорят пред колегите си, но това не му пречеше винаги да държи на собственото си мнение, да гласува по съвест и да не се обвързва с никого. Освен това, откакто по-големият му брат Секст се беше споминал, сега той беше най-възрастният представител на тази брънка от големия род на Юлиите. Беше висок, с войнишка стойка, с буйна златиста коса, която украсяваше като корона главата му. Беше изживял отдавна младостта си и сега трябваше да е на повече от петдесет и пет, но у него вече се усещаше онази изключителна жилавост, срещаща се тъй често сред представителите на старите патрициански родове, която им позволяваше, дори и прехвърлили деветдесетте, да посещават редовно заседанията на Сената и на народното събрание и да се изразяват със завидна дори за по-младите си събратя точност и яснота. Човек живееше с чувството, че хора като него, ако ще и с топор да ги ударят по главата, пак не биха могли да ги убият. Именно те — когато му бе дошло времето — бяха превърнали Рим в това, което е, и то въпреки че и тогава е имало празнодумци като Цецилий Метелите. Вкупом тези хора струваха повече от целия останал свят.