Чак тогава се беше разплакал Сула, защото чак тогава беше усетил ужасната самота и празнота около себе си: най-добрият, най-ценният, единственият му приятел си беше отишъл, но занапред той ще има пред себе си малката библиотека на Миртон и непрекъснато ще си спомня за него.
— Някой ден, Квинт Гавий — се беше зарекъл той насред сълзите си, — ще открия изгубените книги на Аристотел.
Както можеше и да се очаква, не задържа задълго книгите и макета при себе си. Една вечер се прибра вкъщи и откри, че в плетения кош, където им беше мястото, няма нищо. Баща му беше продал съкровищата, които Квинт Гавий Миртон беше събирал в продължение на години, само и само да си купи още пиене. Това беше и единственият случай през целия живот на Сула, когато през ума му беше минала мисълта да извърши отцеубийство. За щастие сестра му също беше там и успя да застане между двамата, преди някой да е извършил непоправимото. Скоро след това тя се омъжи за своя Ноний и замина с него за Пиценум. Колкото до младия Сула, той никога нямаше да прости на баща си. Дори към края на живота си, когато вече беше събрал хиляди книги и стотици макети на Вселената, той още горко се тюхкаше за малката библиотека на Квинт Гавий Миртон.
Упражнението и сега помогна. Сула се върна към настоящето и пред очите му отново изникна безвкусната и нескопосано издялана скулптурна група на Аполон и Дафне. Зад тях се издигаше друга статуя, още по-безвкусна и лошо измайсторена, която трябваше да изобразява Персей, държащ в ръката си отсечената глава на горгоната Медуза; в себе си той усещаше, че вече е способен да се изправи срещу всеки, дори и срещу такива неприятни личности като Стих. Сула се запъти обратно през градината към кабинета, който обикновено се пазеше единствено за главата на семейството, но по изключение сега беше даден на Сула, който тъй или иначе изпълняваше функциите на мъжа в къщата.
Щом влезе в таблиния, завари пъпчивия натрапник да дъвче захаросани смокини, а в това време лепкавите му ръце да бъркат между свитъците пергамент, подредени на нишите по стените.
— Опа! — стресна се Стих при вида на Сула и виновно скри ръцете си зад гърба.
— Имаш късмет, че си твърде тъп, за да четеш, и че аз го знам, иначе… — изсъска му той и в същото време щракна с пръсти на роба, застанал на вратата, хубаво, но затова пък скъпо гърче, което не струваше и една десета от това, което Клитумна похарчи за него. — Ей ти, донеси вода и чист парцал, за да избършеш поразиите на господаря си Стих.
Орловият му поглед се впи в лицето на Стих, който никога не беше обичал онова зловещо изражение у Сула, оприличаващо го на козел и способно да накара всекиго да се чувства неудобно. Нещастникът съвсем се смути и затърка ръце в скъпата си туника.
— Бих искал веднъж завинаги да избиеш от главата си тъпата идея, че държа книжки с неприлични картинки! Никога не съм имал подобни боклуци. За какво са ми? Книжките с неприлични картинки са за хора, които не смеят сами да направят нещо. Такива като теб, Стих.
— Някой ден — закани му се той, — тази къща и всичко в нея ще бъде мое. Да те видим тогава какви ще ги приказваш!
— Надявам се редовно да правиш жертвоприношения в чест на боговете, Луций Гавий, да не би този ден да дойде по-скоро, отколкото си очаквал. Сигурно усещаш, че той би бил последният и за теб самия. Ако не беше Клитумна, отдавна да съм те накълцал на парченца и да съм те хвърлил на кучетата.
Стих изгледа здравеняка пред себе си и сбърчи вежди. Не че се страхуваше от Сула, познаваше го отдавна, но все пак усещаше, че в главата му се мъти нещо наистина злокобно, и затова предпочете да отстъпи. Още повече, че познаваше и тъпата си леля Клити, която за нищо на света нямаше да се отърси от това си робско послушание към доведения си син. Както и да е, случи се, че този ден, сиреч преди час, Стих се беше домъкнал неканен у леля си и беше заварил нея и не по-малко веселата й другарка Никополис едва ли не пред припадък само защото милият им Луций Корнелий бил излязъл от къщи бесен, и при това облечен с тога. Да не повярва човек! Той изкопчи от устата на Клитумна цялата история за предната вечер и когато научи за Метробий и последвалата кавга, едва сам не припадна от отвращение и погнуса.
Затова сега реши, че нищо не му пречи да се друсне върху стола на Сула и да му зацъка с език в лицето:
— Тъй, тъй, самият римлянин, няма що! Да не би да сме били на церемонията пред храма, а? Чак да се спукаш от смях! Та те, твоите предци и от моите са по-смотани, не мислиш ли?