— Нима искаш да намекнеш, че отказваш? — попита той с тих, леко треперещ глас.
— Аз никога не съм се съгласявал.
— Момко — каза натъжен Ъкридж, като отпусна лакът върху последното си парче бекон, — искам да ти задам един въпрос. Само един простичък въпрос. Предавал ли си ме някога? Имало ли е случай през нашето дългогодишно приятелство, когато съм разчитал на теб и съм оставал излъган? Нито един!
— Е, всяко нещо трябва да има начало. Започвам от днес.
— Но помисли за нея. Дора! Бедничката Дора. Помисли за бедничката Дора.
— Ако тази история я научи да стои далеч от теб, в края на краищата това ще й бъде единствено от полза.
— Но, момко…
Предполагам, че причината е в непреодолимата слабост на характера ми, а не в бекона на Бауълс и някаква предполагаема размекваща съставка. Единственото, което със сигурност мога да споделя, е, че след като в продължение на десетина минути непреклонно отбивах атаките, в края на закуската вече се бях ангажирал със задача, срещу която душата ми гневно се бунтуваше. В края на краищата обаче, както Ъкридж каза, на момичето му беше трудно. Кавалерството си е кавалерство. Трябва да се опитваме да подаваме ръка за помощ, докато тече отреденото ни на този свят време, и прочее неща от този сорт. В четири часа следобед на другия ден се качих на едно такси и дадох на шофьора адреса на Хийт хаус, Уимбълдън Комън.
На влизане в Хийт хаус се чувствах така, все едно имах час при зъболекар, който по някакъв странен каприз съдбата беше едновременно с това и херцог. От момента, в който един иконом, сто пъти по-надут от Бауълс, отвори вратата и след като ме огледа със зле прикрита неприязън, ме поведе през дълъг салон, аз бях обзет едновременно от страх и смирение. Хийт хаус е грандиозна къща и след скромната сивота на Ибъри стрийт тя мачкаше самочувствието като с железен ботуш. Основната й черта беше спретнатост, която сякаш се подиграваше на неколосаната ми яка и порицаваше неизгладените ми панталони. Колкото по-навътре прониквах по излъскания под, толкова по-ясно ми даваше да разбера, че бях част от тънещите в мизерия поданици на Нейно Величество и едно подстригване никак не би ми се отразило зле. Когато излизах от къщи, не бях си дал сметка колко необичайно дълга е косата ми, но сега ми се струваше, че съм окичен със сплъстена и джунглеста растителност. Кръпката на лявата ми обувка, която изглеждаше съвсем на място на Ибъри стрийт, тук се открояваше като ярко петно върху околния пейзаж. Не, аз определено не се чувствах на мястото си, а когато си помислих, че след няколко минути ще застана лице в лице с лелята на Ъкридж, тази легендарна, но зловеща фигура, ме изпълни тъжно възхищение от прекрасния характер на човека, готов да изтърпи всички изтезания на съвременната инквизиция само и само да помогне на момиче, с което дори не се познава. Нямаше никакво съмнение — фактите говореха сами за себе си — аз бях един от най-благородните, най-жертвоготовните, най-прекрасните хора, които познавах. Въпреки това нямаше как да отрека, че панталоните ми бяха загубили ръба на коленете.
— Мистър Коркоран — обяви икономът, като отвори вратата на гостната. Интонацията на гласа му подсказваше, че отказва да поеме всякаква отговорност за особата, която въвежда. Ако имах среща, даваше да се разбере той, негово, макар и неприятно задължение беше, да ме въведе. Но след като го свършеше, той отказваше да има каквото и да било общо с цялата работа.
В стаята имаше две жени и шест пекинеза. С пекинезите се бях запознал по време на краткотрайния им претой като ученици в колежа за кучета на Ъкридж, но те очевидно не ме помнеха. Обядът им за моя сметка очевидно се беше изпарил от паметта им. Един по един те се приближаваха към мен, подушваха ме, а после се отдалечаваха, сякаш моята специфична миризма ги беше разочаровала. Четириногите ми домакини оставяха впечатлението, че единодушно се присъединяват към оценката на иконома за младия посетител. Останах сам, лице в лице с двете жени.
Първата от тях — отляво надясно — беше висока ъгловата жена с лице на ястреб и студен поглед. Другата, която бях удостоил само с мимолетен поглед, беше дребна и, както ми се стори, симпатична на вид. Тя имаше лъскава коса осеяна леко тук-там със сиво и меки очи, сини като китайски порцелан. Заприлича ми на високопоставена особа. Сигурно бе близка позната, отбила се за чаша чай. Вниманието ми обаче беше приковано от ястребицата. Тя ме гледаше с пронизващ като испанска кама поглед и аз си помислих, че отговаря съвсем точно на представата, която си бях съставил за нея от думите на Ъкридж.
— Мис Ъкридж? — казах аз, като се подхлъзнах по килима към нея, чувствайки се като дебютант, чийто мениджър против собственото му желание, беше организирал боксов мач с шампиона в тежка категория.