— Аз съм мис Ъкридж — обади се другата жена. — Мис Уотърсън, мистър Коркоран.
Това си беше чиста проба шок, но щом моментът на изненадата премина, за пръв път откакто бях влязъл в тази къща с хлъзгави килими и високомерни икономи, почувствах нещо доста близко до душевен комфорт. Не знам защо от Ъкридж бях останал с впечатлението, че леля му прилича на лелите в театралните постановки, облечени от глава до пети в колосан атлаз и с високо вдигнати вежди. Веднага усетих, че без проблем ще се справя с тази маломерна дама с меки сини очи. Не можех да разбера защо Ъкридж я намира за толкова страшна.
— Надявам се — каза тя с очарователна усмивка — няма да имате нищо против да проведем нашия разговор пред мис Уотърсън. Тя дойде, за да уточним подробностите около бала на клуб „Перо и мастило“, който ще се състои скоро. Мис Уотърсън няма да ни прекъсва и няма да ни пречи. Нали не възразявате?
— В никакъв случай, в никакъв случай — казах възможно най-любезно аз. Няма да бъде пресилено, ако кажа, че в този момент се чувствах изпълнен с благоразположение. — О, не, в никакъв случай.
— Заповядайте, седнете.
— Благодаря, благодаря.
Ястребицата отиде до прозореца и ни остави насаме.
— Е, сега всичко е наред — каза лелята на Ъкридж.
— Да, да — съгласих се аз. Дявол да го вземе, тази жена ми харесваше.
— Кажете ми, мистър Коркоран — започна лелята на Ъкридж, — вие част от екипа на „Женски свят“ ли сте? Той е един от любимите ми вестници. Чета го всяка седмица.
— От външния екип.
— Как така от външния екип?
— Е, аз всъщност не работя в редакцията, но понякога редакторът ми възлага поръчки.
— Разбирам. А кой е редактор сега?
Благоразположението ми започна постепенно да ме напуска. Тя, разбира се, търсеше общи теми за разговор, за да ме предразположи, но ми се искаше да престане да ми задава подобни въпроси. Аз отчаяно се разрових из паметта си за име — каквото и да е име — но както обикновено ми се случва при подобни обстоятелства, бях забравил исички имена, които се срещат в английския език.
— Разбира се, сега си спомням — заяви лелята на Ъкридж за мое огромно облекчение. — Мистър Джевънс, нали? Запознахме се на една вечеря.
— Джевънс — изломотих аз. — Точно така, Джевънс.
— Висок мъж със светли мустаци.
— Да, доста висок — потвърдих безпристрастно аз.
— И той ви изпрати тук да ме интервюирате?
— Да.
— Добре, за кой от моите романи искате да говорим?
Аз се отпуснах, обзет от приятно чувство на облекчение. Най-сетне почувствах твърда почва под краката си. И в този момент си дадох сметка, че Ъкридж, с присъщата си разсеяност, беше пропуснал да спомене дори едно-едничко име на някой от романите на тази жена.
— Ъ-ъ-ъ… о, за всички — припряно отвърнах аз.
— Разбирам. За литературното ми творчество като цяло.
— Точно така — казах аз. Сега можех да заявя, че чувството, което изпитвах към нея, определено беше привързаност.
Тя се отпусна в креслото, събрала връхчетата на пръстите си и на лицето й се появи симпатично замислено изражение.
— Мислите ли, че за читателите на „Женски свят“ ще бъде интересно да научат кой е любимият измежду собствените ми романи?
— Сигурен съм, че ще им бъде интересно.
— Разбира се — каза лелята на Ъкридж, — за един автор не е лесно да отговори на такъв въпрос. Нали разбирате, човек изпада в настроения, когато веднъж харесва една книа, друг път — друга.
— Точно така — отвърнах аз. — Точно така.
— А на вас, мистър Коркоран, кой от моите романи най-много ви харесва?
В този момент ме обзе чувство на обреченост, често спохождащо ме в кошмарите ми, когато нагазвам в гъста, лепкава кал и затъвам без надежда за измъкване. Шестте пекинеза се бяха вторачили в мен от шестте си кошници без да мигат.
— Ъ-ъ-ъ… о, всички — чух някакъв глас да отговаря хрипливо. Моят глас, предположих аз, макар че не можах да го позная.
— Възхитително! — каза лелята на Ъкридж. — Е, на това наистина му казвам възхитително. Един-двама критика са на мнение, че творчеството ми е неравностойно. Толкова хубаво е да срещнеш някого, който не е съгласен с тях. Честно казано, на мен лично най-любим ми е „Сърцето на Аделаид“.
Аз кимнах одобрително за този безпогрешен избор. Мускулите по гърба ми, събрали се на топка между лопатките, бавно започнаха да се отпускат и да се връщат по местата си. Усетих, че отново мога свободно да дишам.
— Да — казах аз, като се намръщих замислено, — предполагам, че „Сърцето на Аделаид“ е най-доброто нещо, което сте написали. Романът има толкова човешко излъчване — добавих аз за всеки случай.