— Вие чел ли сте го, мистър Коркоран?
— О, да.
— И ви достави удоволствие?
— Невероятно!
— Не мислите ли, че на места е леко вулгарен?
— В никакъв случай. — Започнах да виждам светлина в края на тунела. Не знам защо, но си мислех, че нейните романи са от онези, които човек може да намери в библиотеките на морските курорти. Очевидно те принадлежаха към другия тип женски романи — табу за библиотеките. — Разбира се, той е написан честно, смело и показва живота такъв, какъвто е. Но вулгарен? Не, не!
— А онази сцена в оранжерията?
— Най-добрата в цялата книга! — категорично отсякох аз.
Доволна усмивка заигра по устните й. Ъкридж се оказа прав. Похвали творчеството й и тя ще се размекне като восък. Изведнъж ми се прииска да бях прочел романа, за да мога да навляза в подробности и да й доставя още по-голяма радост.
— Толкова се радвам, че ви харесва — каза тя. — Наистина, това е толкова окуражително.
— О, в никакъв случай — скромно промърморих аз.
— О, така е. Защото, разбирате ли, аз съвсем скоро започнах да го пиша. Тази сутрин завърших първата глава.
Тя продължаваше да се усмихва толкова мило, че в първия момент целият ужас на тези думи не успя да проникне в съзнанието ми.
— „Сърцето на Аделаид“ е следващият ми роман. Сцената в оранжерията, която толкова харесвате, е някъде по средата му. Очаквам да стигна дотам чак в края на следващия месец. Колко странно, че вие знаете всичко за нея.
Е, сега вече си го бях получил и имах чувството, че съм седнал в празно пространство там, където би трябвало да има стол. Фактът, че тя беше толкова мила, само усилваше неудобството, което изпитвах. В живота си доста пъти съм се чувствал като глупак, но никога чак толкова голям, както в този случай. Тази ужасна жена си беше играла с мен, беше ме подвеждала и наблюдавала как се оплитам като муха в паяжина в собствените си лъжи. И изведнъж разбрах, че очите й съвсем погрешно ми се бяха сторили меки. В тях се беше появил твърд блясък. Те приличаха на два сини свредела. Самата тя приличаше на котка, която е уловила мишка, и в един ужасно дълъг миг си дадох сметка защо Ъкридж се страхуваше от нея. У мис Ъкридж имаше нещо, което би уплашило и някой шейх.
— Струва ми се странно също така — продължи тя с металически нотки в гласа, — че идвате да ме интервюирате за „Женски свят“. Защото те публикуваха интервю с мен по-миналата седмица. Видя ми се толкова странно, че позвъних на моята приятелка мис Уотърсън, редактор на вестника, и я попитах да не би да има някаква грешка. А тя ми каза, че никога не е чувала за вас. Чувала ли си някога за мистър Коркоран, Мюриъл?
— Никога — отговори ястребицата, като ме изгледа с отвращение.
— Колко странно! — каза лелята на Ъкридж. — О, трябва ли да си тръгвате, мистър Коркоран?
Умът ми, неспособен да понесе напрежението, беше достигнал до пихтиестото състояние на овесена каша, но по тази точка можех да взема отношение. Да, трябваше да си тръгна. През вратата, ако успеех да я намеря, а ако не успеех, през прозореца. И всеки, който се опиташе да ме спре, трябваше много да внимава.
— Ще предадете поздравите ми на мистър Джевънс, когато го видите, нали? — каза лелята на Ъкридж.
Аз опипом се опитвах да намеря дръжката.
— И, мистър Коркоран. — Тя продължаваше да се усмихва мило, но в гласа й простъргваше същата стоманена нотка като в онзи паметен случай, когато викаше невидима Ъкридж да отговаря пред нея от вътрешността на Шийпс Крей Котидж. — Ще предадете ли на моя племенник Стенли, че ще се радвам, ако престане да изпраща приятелите си при мен. Довиждане.
Предполагам, че в един момент от разговора моята домакиня беше натиснала звънец, защото отвън в коридора ме чакаше моят стар приятел, икономът. С тайнствената телепатия, присъща на хората с неговата професия, той изглежда беше разбрал, че си тръгвам, при меко казано неприятни обстоятелства, защото поведението му беше неумолимо като на тъмничен надзирател. Ръката му от време на време потрепваше, сякаш го сърбеше да ме сграбчи за рамото, а когато стигнахме вратата, той изгледа плочника така, като че ли изпитваше копнеж да чуе глухия звук от моето тяло, което се просва там долу.
— Чудесен ден — казах аз с онзи трескав инстинкт за празно бъбрене, който обхваща силните мъже, рухнали неочаквано в някоя от ямите на Живота.
Той с презрение отказа да отговори, и докато се спусках надолу по огряната от слънце улица, чувствах как продължава да ме следи с поглед. Сигурно мислено си казваше: „Ужасен екземпляр! Единствено заради моето благоразумие и предвидливост не се измъкна с лъжиците.“