Мат смръщи мело. Днес беше четвъртък, единайсети. Защо ли баба Джоан не си беше стегнала веднага багажа и не беше хванала първия полет за насам?
Напомни си, че това не е негов проблем. Интересуваше го единствено да може да направи кръвните тестове, без да има нужда да преодолява планини от бюрократични номера.
— Виж сега какво. Иди да вземеш сестра си. Ще отидем до една лаборатория и после ще ви купя сладолед.
Чифт недоверчиви и видели явно много в живота очи се впиха в неговите.
— В каква лаборатория?
Постара се да й прозвучи като нещо съвсем обикновено:
— На всички трябва да ни направят кръвен тест. Нищо особено.
— Със спринцовка?
— Не знам как го правят — излъга той. — Иди да вземеш детето.
— Ще стане на куково лято. Няма да дам на никого да ме боде.
— Внимавай какво говориш…
Тя му хвърли поглед едновременно снизходителен и презрителен, като че беше най-глупавият човек на света, осмелил се да коментира езика й.
— Не си ми шеф.
— Вземи бебето.
— Забрави!
Някои битки не си струваха напрежението и борбата, така че той излезе в коридора с износената сива пътека и се запъти към спалните — бяха две, по една от всяка страна. Едната, разбира се, беше на Санди. В другата имаше неоправено двойно легло и детско креватче. Изпод завивките се дочуваше хленч.
Макар креватчето да не беше ново, изобщо не беше мърляво и мръсно. Мокетът беше чистен скоро с прахосмукачка, играчките бяха прибрани в голям син кош, предназначен поначало за пране. Върху олющена масичка бяха подредени старателно сгънати дрешки и наченат пакет с памперси.
Хленчът премина в рев с цяло гърло. Мат приближи креватчето и видя надупено задниче, облечено в розово. След това и главица с няколко руси косъма. В този момент последва движение настрани и той изведнъж се оказа взрян в гневно розовобузесто личице и плувнала в слюнка уста, зейнала, за да даде път на силния рев. Споменът за детството му и многобройните бебета отново го застигна.
— Успокой се, детенце.
Бебето спря да плаче и го загледа с подозрение, изписало се в кръглите сини очички. В същото това време Мат надуши неприятната миризма и си даде сметка, че денят му вървеше от лошо към по-лошо.
Усети движение зад себе си и видя подобието на Уинона да застава на вратата, гризейки друг нокът и наблюдавайки всяка негова стъпка. В погледа, с който обхождаше креватчето, се съдържаше нещо покровителствено. Момичето явно изобщо не беше коравосърдечно и нехайно, за каквото искаше да се представи.
Той посочи с глава бебето.
— Трябва да й се смени памперсът, като приключиш, ще се видим отново в дневната.
— Я, стига! Не сменям лайняни памперси.
След като от няколко седмици се грижеше за бебето, това си беше чиста лъжа, но ако пък смяташе, че той ще го направи, и тя на свой ред жестоко се лъжеше. Когато Мат най-накрая беше успял да избяга от Ужасната Женска Къща, си беше обещал, че никога вече няма да сменя памперси, да погледне отново кукла Барби и да върже коса на опашка. Това момиче тук показваше характер и той реши да улесни задачата й.
— Ще ти дам пет долара.
— Десет. Предварително.
Ако не беше в такова отвратително настроение, може би щеше и да се разсмее. Улицата поне я беше научила да отстоява интересите си с известна доза нахалство. Той извади портмонето от джоба си и й подаде парите.
— Като свършиш, ела в колата. И вземи и нея.
Челото й се набразди и за миг тя приличаше повече на обезпокоена майка, отколкото на намусена тийнейджърка.
— Имаш ли детска седалка?
— Приличам ли ти на човек, който се занимава с детски седалки?
— Трябва да сложиш детето в детска седалка, така е по закон.
— А ти си полицайка, така ли?
Тя вирна глава.
— Тя си има седалка — в Мабел. Уинибагото. Санди го нарече Мабел.
— Майка ги няма ли кола?
— Два месеца преди да умре дилърът си я прибра обратно и тя движеше с Мабел.
— Страхотно.
Нямаше намерение да я пита как Санди се беше сдобила с раздрънканата каравана. Вместо това се опита да си представи как ще побере тийнейджърката и бебето в двуместния си мерцедес. Имаше само един отговор. Нямаше да може.
— Дай ми ключовете на Мабел.
Виждаше я как се колебае дали може да мине и този път с някой умен отговор, но явно мъдро реши, че този път няма да се получи.