— Знаеш как са. Редовно получаваш писмени доклади.
Бебето направо се гърчеше. Той се зачуди къде ли се беше скрила Бътън. Какво ли не би дал да види малкото момиченце отново — да смени миризливия й памперс и да бъде възнаграден с една от онези нейни усмивки, които не означаваха нищо друго, освен теб обичам най-много.
— Писменият доклад не е същото като да ги видя със собствените си очи. Липсват ми.
— Сигурна съм, че е така, но това не означава, че можеш да влизаш и излизаш, когато си поискаш, от живота им. Между нас освен това съществува договорка.
Разговорът не потръгна в посоката, в която се надяваше да се развие. Бебето изписка.
— Разбирам, но…
Макар все така да беше слаба, онзи измършавял вид, който имаше, когато се бяха срещнали за пръв път, вече го нямаше. Почувства се облекчен… и разочарован. Прииска му се да беше се топила от мъка по него.
Как не — Нийли Кейс да се топи от мъка по някакъв мъж!
Оставаше му да предприеме само едно и осъзнаването на това моментално качи нивото на тестостерона му. Пое си дълбоко дъх и изрече:
— Ти също много ми липсваш.
Тя не изглеждаше да е впечатлена.
Той реши да каже отново същото, но този път в едно изречение:
— Много ми липсвахте ти и момичетата.
Бебето отново изписка. То отчаяно се опитваше да се освободи от прегръдката й, но тя го държеше здраво. Мат не можеше повече да понася мъченията му и скочи.
— Дай ми това дете, преди да си го задушила!
— Какво…
Той издърпа малкото момченце и го закрепи на едната си ръка. Детето веднага се умири. Миришеше хубаво. На момче.
Тя присви очи, после затропа с пръсти по облегалката на креслото си.
— Какво стана с резултатите от ДНК тестовете? Адвокатът ми няколко пъти поиска копия от тях, но така и не получи отговор.
Ами сега? Хвана го. Беше скъсал плика, който беше получил от лабораторията в Дейвънпорт, без да го отвори.
— Аз също не получих отговор. Предполагам, че в лабораторията са ги изгубили.
— Изгубили?
— Случва се.
Тя вирна брадичка и го погледна изучаващо.
— Зная колко важни са тези резултати за теб. Може би тестовете могат да бъдат повторени.
— Ти луда ли си? Искаш Бътън отново да мине през всичко това? Предполагам, за теб е лесно да го кажеш, защото не знаеш какво стана. Само ако знаеше как я натиснаха!
Тя го изгледа така, сякаш си беше изгубил ума, с което се оказа така близо до истината, че той се принуди да й обърне гръб и се запъти към камината.
— Защо си дошъл, Мат?
Главичката на детето го бодна по брадичката. Той се извърна към нея.
— Добре, ще ти кажа. Аз развалих всичко, нали? Признавам си го, а сега нека забравим и продължим оттам, където спряхме.
— Да продължим?
Ледена като тълпа презвитерианци в неотоплена църква.
— Защото това, което е важно сега… единствено важно е бъдещето. — Топло ли беше в тази стая, или само на него му беше топло? — Трябва да гледаме напред, а не в миналото.
Всичко в погледа, който тя му отправи, говореше за аристократично презрение. Той изведнъж се почувства като че се беше облякъл с червена копринена риза и нагъваше наденица. Беше време да поеме направо към целта.
— Искам да знам какви са твоите чувства към мен.
— За това ли искаше да ме видиш?
Мат кимна. Главичката на детето се отпусна върху рамото му. Точно сега какво не би дал да можеше да си поиграе с него, вместо да види изведнъж как щастливото му бъдеще изчезва, ако ледената кралица, окупирала тялото на Нийли, решеше просто да го изхвърли.
— Е… Много съм ти признателна, че не ме предаде в статиите, които публикува.
— Признателна?
— И съм благодарна, че ми поверяваш попечителството над момичетата.
— Благодарна?
Мат се почувства като в някакъв среднощен кошмар! Отпусна се тежко на фамилното канапенце.
— Безкрайно.
Старият часовник неумолимо тиктакаше в ъгъла. Изглежда тишината, установила се помежду им и нарастваща с всяка изминала минута, не я притесняваше.
— Нещо друго? — попита той.
— Не, не мисля, че има нещо друго.
Това означаваше, че го беше отписала. Трябва да имаше някакви чувства, по дяволите, след като го беше допуснала до всички онези свои потайни, горещи и влажни места, които той беше превърнал и в свои.