В този момент осъзна каква грешка беше допуснала, като така рязко го беше отстранила от живота на момичетата. Макар да не се оказа способен да го изрази добре, тя трябваше да знае, да помни колко много ги обичаше той. Но нито за миг не беше допускала, че би си позволил да стигне толкова далеч, за да си ги върне. Изобщо не си беше представяла, че в отчаянието си ще стигне дотам да й предлага брак.
Изглежда обаче не му беше дошло наум, че спокойно можеше да ги отведе със себе си. Беше законният им попечител и процедурата с осиновяването им от нея още не беше приключила. Можеше просто да каже, че си е променил решението. Чувството му за чест обаче не би му позволило да постъпи по този начин.
Коленете й се разтрепериха. Дали чувството му за чест би му позволило да предложи брак на жена, която не обича, само за да си върне децата?
Главата й започна да бучи. Ами ако казваше истината? Ако наистина я обичаше? Би ли могло поведението му да е пример за очаквано объркване заради неочакваната дълбочина на чувствата му? Или единствено към момичетата чувствата му бяха толкова дълбоки, че да пожелае да се ожени за жена, която харесва, но не обича, само за да ги задържи близо до себе си?
В едно беше сигурна… независимо че през изминалите месеци беше прегръщала глупавата му фланелка и беше плакала на онази песен на Уитни Хюстън, тя вече не беше онази жена в емоционална нужда, която се беше омъжила за Денис Кейс. През изминалата година тя беше научила, че заслужава по-добра участ и нищо вече не беше в състояние да я накара да се измъчва от любов. Ако Мат Джорик изгаряше от чувства към нея, трябваше да намери по-добър начин да я накара и тя да почувства пламъка на любовта му.
— Нийли, разбирам, че се получи доста зле…
— Зле не съдържа дори намек за случилото се. — Тя погледна часовника си, изправи се и се насочи към коридора. — Извинявай, но нямам повече време.
Мат нямаше друг изход, освен да я последва.
— Какво ще кажеш да те придружавам днес? Една статия от вътрешен човек за кухнята на щаба ти няма да навреди.
Не й бяха нужни повече подобни статии — и двамата го знаеха. Тя отвори вратата и излезе навън, принуждавайки го по този начин да я последва.
— Опасявам се, че не е възможно.
— Дай ми телефонния си номер. Трябва отново да поговорим.
— Сигурна съм, че ако се потрудиш, ще откриеш начин да го научиш.
Вмъкна се бързо обратно в антрето, преди той да успее да я спре, и затвори вратата. Вътре притисна силно бебето към гърдите си, опитвайки се да реши дали повече й се плаче, или й се крещи.
Мат съзнаваше, че отново беше провалил всичко. Беше прекарал твърде много години да гради бариера между себе си и сестрите си с едничката цел да си осигури спокойствие и уединение, и сега, когато най-много беше имал нужда да издърпа тази бариера настрани, не беше успял да го стори. Седна на волана, но не запали — просто седеше и гледаше, без да вижда, през предното стъкло. Ако само беше проявил достатъчно смелост да я вземе в прегръдките си, още щом я видя, и да й каже всичко, което му е на сърцето. Вместо това беше фъфлил като идиот.
И сега беше с празни ръце. Не разполагаше с нищо. Нито дата, на която да я види отново. Нито телефонен номер. Нищо.
Толкова беше ядосан на себе си, че за малко да пропусне просветването на ивица жълто иззад гаража, когато потегли с колата. Вгледа се по-внимателно и осъзна, че вижда всъщност ивица от задницата на жълтото уинибаго.
Не можеше да повярва на очите си. Малко преди да напусне Айова беше продал Мабел и беше изпрати чека на адвоката на Нийли за момичетата. Защо й е трябвало да тръгне по обратния път, за да си върне уинибагото? Усети в него да се разгаря искрица надежда. Не беше кой знае какво, но беше единственото, което имаше.
Изрови името на училището на Луси от паметта си и се обади по телефона, за да разбере къде точно се намира. След като пристигна там, се легитимира като неин законен попечител пред директорката и беше въведен в празен кабинет. Точно преди окончателно да му се е стегнало сърцето, вратата се отвори и в рамката й застана Луси.