— Никога не съм казвала, че съм откраднала колата. Вие си го измислихте.
— Защо тогава не искате да се обадите в полицията?
Тя го изгледа така, сякаш беше египетската царица, а той беше от робите, които търкаляха камъни, за да й построят пирамида. Нещо в нейното поведение продължаваше да дразни любопитството му и той продължаваше да я държи на мушката си.
— Бихте могли да се върнете при него — предположи той.
— Не се отказвате да любопитствате.
Обърна внимание на характерната комбинация от интелигентност и високомерие в маниерите й. Тази дама притежаваше явно култивирано в течение на дълги години умение да държи хората на дистанция. Защо не беше постъпила така и с приятеля си?
На кого му приличаше? Отговорът витаеше някъде наоколо, но така и не кацаше на рамото му. Чудеше се колко ли годишна беше? Малко под или малко над трийсетте? Всичко около маниерите й и изобщо осанката й издаваше класата, но положението, в което беше изпаднала, беше твърде несигурно и не безопасно дори за човек от висшето общество.
— Не мога да се върна назад — най-накрая рече тя.
— И защо?
За миг се поколеба.
— Защото той ме бие.
Дали си въобразяваше или наистина беше усетил известно задоволство в думите й? Какво се криеше зад всичко това?
— Имате ли някакви пари?
— Малко.
— Колко малко?
Гордостта не я беше напуснала и той се възхити на самообладанието й.
— Благодаря ви за загрижеността, но това наистина не ви засяга.
Тя се извърна, за да се отдалечи, обаче неговото любопитство в никакъв случай не остана задоволено. Да се осланя на инстинктите си — точно това му беше спечелило професионалната репутация, затова сега улови дръжката на ужасната й чанта и я дръпна, за да спре.
— Хей!
Без да обръща внимание на съпротивата й, той свали чантата от рамото й, бръкна и извади портмонето й. Погледна вътре и не видя нито кредитни карти, нито шофьорска книжка, само двадесет долара и няколко цента.
— Няма да стигнете далеч с това.
— Нямате право!
Тя изтръгна портмонето и чантата си и побърза да се отдалечи.
И сам си имаше достатъчно проблеми, така че можеше да я остави да си решава нейните, но интуицията не му даваше мира.
— Какво ще правите сега? — извика след нея.
Тя не му отговори.
Хрумна му направо луда идея. Посвети й точно пет секунди за обмисляне, преди да я приеме окончателно.
— Искате ли да пътувате на стоп?
Тя спря и се извърна към него.
— С вас ли?
— С мен и проклетите деца. — Приближи се към нея. — Пътуваме на запад, към къщата на баба им. В Айова. Можем да ви оставим някъде, ако смятате да пътувате в същата посока.
Тя го изгледа недоверчиво.
— Каните ме да тръгна с вас?
— Защо не? Но няма да ви излезе безплатно.
В изражението й се прояви безпокойство и той много добре знаеше какво си беше помислила. Но бременните жени не бяха сред предпочитаните му обекти за прелъстяване.
— Искам да обърнете внимание на Луси, за да престане да се заяжда с мен, и да се грижите за бебето. Това е всичко.
Очакваше да види облекчението й, но в момента, когато спомена за бебето, тя сякаш изтръпна.
— Не знам нищо за бебетата.
— Не е ли време вече да научите?
Като че й отне, макар и секунда време, за да си припомни, че е бременна. Мат започваше да си мисли, че тя не е особено доволна от бременността си. Наблюдава я как обмисля секунда-две предложението му, след което очите й изведнъж се озариха от нещо, което можеше да се нарече и възбуда.
— Да. Добре. Ще ми бъде приятно.
Реакцията й го изненада. В тази жена имаше нещо повече, отколкото можеше да се разбере на пръв поглед. Напомни си, че не знае нищо за нея, и се запита дали прекалено дългото размотаване край децата на Санди не го беше накарало да оглупее. Да шофира обаче дори и още миля в присъствието на намусената Луси и ревящото бебе щеше да му дойде прекалено. Освен това, ако нищо не се получеше, можеше да й предложи известно количество пари и да я остави на следващата стоянка за тежкотоварни камиони. Извърна се към уинибагото.
— Искам да ви предупредя за нещо.
— Какво е то?
— И двете имат слаби стомаси.
— Това какво означава?
— Ще разберете. — Той отвори вратата пред нея. — Как се казвате?
— Н-нел. Нел Кели.