— Аз… аз нямам опит с бебетата. Може би е по-добре вие да го направите.
— Страхувате се да не си изцапате ръцете? Освен ако не сте забравила, че да ми помагате, е отплатата ви за пътуването.
Държеше я натясно и много добре го знаеше. Тя огледа отново потъналата в разруха каравана, навъсената тийнейджърка и нервното бебе. После извърна поглед към огромния и грубо скроен мъж с широките рамене и дяволитата усмивка. Толкова ли много й се искаше да продължи пътешествието си, че да остане с тези хора?
Да, искаше.
С мрачна решимост улови олигавената лъжица, потопи я в бурканчето и я поднесе към бебешката уста. Бебето погълна граха, след това отвори уста за още, вперило очи право в лицето на Нийли. Когато поднесе лъжицата за втори път към устата й, бебето обви с ръчичка пръстите й.
Нийли потръпна, едва потискайки непреодолимото си желание да отхвърли докосването.
— Как се казва? — успя вместо това да попита.
— Ще ви се иска да не сте го чула.
Луси повдигна едната си слушалка.
— Казва се Бът.
— Бът?
Нийли погледна надолу към хубавото личице с размазани грахчета по него, отбелязвайки наум фините черти и здравата кожа. Правата руса коса на детето обгръщаше главичката като пух на глухарче. То й се усмихна, откривайки четири малки зъбчета, после на устничките му се появи балонче от зеленикава слюнка.
— Не аз съм я нарекла така — промърмори Луси — и не ме гледайте така.
Затова Нийли се обърна към Мат.
— И аз не съм я нарекъл така.
Напъха в устата на бебето и последната лъжица грах.
— Как е истинското й име?
— Тук вече се предавам — отвърна Мат и започна да сгъва картата.
— Стори ми се, че сте били приятел на майка им. Защо тогава не знаете името й?
Как така беше тръгнал на път с две деца, които не бяха негови?
Вместо да й отговори, той пъхна ключа в контакта.
— На твое място нямаше да потегля веднага, Джорик — обади се Луси. — На Бът й трябва половин час да смели храната или пак ще повърне.
— Дявол да го вземе, така никога няма да стигнем…
Нийли не беше очаквала, че той ще използва подобен език в присъствието на тийнейджърка, независимо колко скверно самата тя се изразяваше. Всъщност това не я засягаше.
Луси скочи от пейката.
— Пусни климатика. Горещо е.
— А да си чувала някога думата моля?
— А ти да си чувал някога израза горещо като в ада?
Луси беше отишла твърде далеч. Вместо да пусне климатика, той изключи двигателя, слезе от шофьорската седалка и със спокоен жест пъхна ключовете в джоба си.
— Ще се видя с вас, дами, след половин час — каза и се измъкна от уинибагото.
Вътре беше наистина топло и Нийли сбърчи вежди, докато отправяше поглед към тийнейджърката.
— Просто прекрасно — каза.
— Той е задник.
— Задник, който ни остави без климатик.
— Голяма работа.
Когато Нийли беше на годините на Луси, от нея се изискваше да се облича прилично и да води любезни разговори с лидери от цял свят. Никога не й беше идвало наум да се държи неучтиво. Затова сега тази тийнейджърка буквално я очароваше.
Бебето беше започнало да си трие олигавените юмручета в русата си косичка. Нийли се огледа за хартиени кърпи, но не видя нещо подобно.
— Как бих могла да я почистя?
— Не знам. С хавлия или нещо друго.
— Къде има хавлия?
— Тука някъде. В това чекмедже може би.
Нийли откри кърпа за бърсане на съдове, намокри я на мивката и наблюдавана от Луси, започна да бърше косицата на бебето, след което си даде сметка, че щеше да бъде по-добре, ако го беше направила направо с ръце. Докато се трудеше, се опитваше да не забелязва кривите усмивки, предназначени за нея. Най накрай детето беше сравнително добре измито и почистено.
— Извади я от седалката и я пусни да пълзи. — В гласа на Луси личеше досадата. — Трябва да се раздвижи малко.
Килимът не й изглеждаше твърде чист. Притеснения за тиф, дизентерия, хепатит и дузина други болести й минаха през ум и Нийли се огледа върху какво да разположи детето. Откри накрая фабрично изплетено одеяло в един от шкафовете, закрепени в горната част на караваната, и го застла на пода между кушетката и масата. Замъчи се неумело с коланите, придържащи детската седалка, докато ги разкопчее.
Скръсти ръце пред себе си, както правеше всеки път, когато се налагаше да поеме пеленаче. Не умирай! Моля те, не умирай…