— Аз ще подпиша за децата.
— Не можете едновременно да играете и за двете страни, господин Джорик. Момичетата или са ваши, или не.
Мат реши, че вече е време за открита атака.
— Може би най-напред все пак ще ми обясните защо е тази бъркотия. Санди е мъртва от шест седмици, защо точно сега решихте да ми го съобщите?
— Защото и аз самият го узнах едва преди три дни. Трябваше да взема няколко дипломи от магазина за рамки, където тя работеше, и разбрах какво се е случило. Макар да съм неин адвокат, никой не ме бе информирал.
Мат сметна за направо непонятно как така Санди си беше имала адвокат и дори — че си беше направила труда да състави завещание.
— Веднага отидох до къщата й и говорих с по-голямото момиче. Каза ми, че една съседка се грижи за тях двете, но така и не я видях. Ходих още два пъти при тях, но нямаше и следа от присъствие на възрастен човек. — Адвокатът потупа с пръсти жълтия си бележник и продължи да говори, като че размишлявайки на глас. — Ако вие не поемете отговорността за тях, ще трябва да се обадя на Детската служба. Те ще се погрижат децата да бъдат прибрани и въдворени в приемни семейства.
Спомени започнаха да засипват Мат — като сажди. Опита се да ги отпъди, казвайки си, че има много прекрасни приемни родители и шансът децата на Санди да попаднат на семейство като Хавлови беше минимален. Хавлови живееха в съседство, когато Мат беше момче. Бащата беше хронично безработен и членовете на семейството оцеляваха, като вземаха приемни деца. След което обаче започваха да се отнасят толкова зле към тях, че се налагаше бабата на Мат и нейните приятелки да ги хранят и да превързват раните им.
Мат си даде сметка, че трябва да се съсредоточи върху собствените си заплетени взаимоотношения със закона, вместо върху минали истории. Ако не изяснеше сега веднъж завинаги въпроса с бащинството, той щеше да висне на врата му за месеци, може и години.
— Задръжте това обаждане за няколко часа, докато изясня нещата.
Адвокатът изглеждаше облекчен, но Мат възнамеряваше единствено да вземе децата и да ги заведе в лабораторията, преди да са ги прибрали от социалните служби, защото тогава щеше да му се наложи да се бори с хиляди бюрократични усложнения.
Едва след като потегли към къщата на Санди, следвайки инструкциите, дадени му от адвоката, той си спомни за майката на бившата си съпруга. Трябва да беше сравнително млада, доколкото си спомняше, и вдовица. Видял я бе само веднъж, но му беше направила огромно впечатление — беше преподавателка в колеж, дали в Мисури или някъде другаде, но беше ясно, че едва ли има нещо общо с дивичката си дъщеря.
Вдигна клетъчния си телефон, за да се обади отново на адвоката, но виждайки, че се е озовал на улицата, която търсеше, го остави на мястото му. След минута паркира двуместния си спортен мерцедес SL 600, който беше купил с парите от разпродажбата на притежанията си, пред порутена едноетажна къща, намираща се в съседство с подобни на нея съборетини. Колата му беше твърде маломерна за него, но за толкова много неща до този момент се беше заблуждавал, че реши да подпише чека със сумата за нея, макар да му се свиваше сърцето. Да се освободи от мерцедеса щеше да бъде следващата точка от дневния му ред.
Като наближи къщата, забеляза и ронещата се мазилка, и напуканата асфалтова алея за паркиране, а най-накрая и явно доста често експлоатираната жълта каравана марка „Уинибаго“, паркирана край избуялата тревна площ. Значи Санди беше предпочела да похарчи парите си за къща на колела, макар недвижимата й къща да изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се разпадне.
Той закрачи внимателно по пътеката към централния вход, изкачи стъпалото, делящо го от входната веранда, и удари с юмрук по вратата. Появи се една доста по-млада версия на Уинона Райдър с намусено изражение.
— Да.
— Аз съм Мат Джорик.
Тя скръсти ръце и се подпря на рамката на вратата.
— Здрасти, татко.
Значи такива щяха да бъдат взаимоотношенията им.
Лицето й беше фино изрязано и деликатно изпод дебелия пласт грим, положен явно с твърде щедра ръка. Червило в кафеникав оттенък тип градска разруха покриваше младежките й устни. Миглите й бяха толкова много напластени с маскара, че изглеждаха сякаш върху тях бяха кацнали черни стоножки, а късата й тъмна коса беше пръскана отгоре с боя-спрей в лилаво. Парцаливите й дънки се бяха смъкнали твърде надолу по слабичкото й телце, откривайки много повече, отколкото би му се искало да вижда от ребрата и корема й, а малките й като на четиринадесетгодишно момиче гърди нямаха нужда от черния сутиен, който се показваше над дълбоко изрязаното деколте на плътно прилепналото й потниче.