Йордан Йовков
Първата победа
I
Одрин е само петнайсет км далеч от с. Провадия. Но ние не знаехме и не бяхме почувствували още зловещата и страшна сила на безбройните фортове на тая крепост. Виждахме, наистина, далеч на хоризонта около града тия чести хълмове и могили, но нещо повече от живописното табло на един най-невинен пеизаж ние не виждахме. Нямаше още мистичния ужас, който вееше от тоя голям град през дните на обсадата.
Освен това три дни бяхме вървели, без да срещнем сериозна пречка. Безгрижието скоро сви гнездо във всяка душа. А днешният тъй хубав ден опияни още повече душите, разведри челата, запали огньове в очите. Един ясен, слънчев ден, който след студените дъждове и есента беше донесъл отново призрачните видения и цве-тните спомени на лятото. По-необятно и по-внсоко изглеждаше небето, ведро и чисто, прозрачният свеж въздух беше пропит с мека топлина и лучи. Дочувахме викове на жерави, които си отиваха, а тук-таме от малките градинки из дворовете поглеждаха сините очи на някое закъсняло цвете. Радостно и леко беше на душата. В такива дни по-рядко се мисли за смъртта. Цялото село гърмеше сега от шумни разговори и песни. Едни от войниците кичеха черните, затрънени плетища с разноцветни дрипи — сушаха измокрените си дрехи, — други се разхождаха и пълнеха улиците с шумни н весели потоци. Някои бяха излезли и по скалистите върхове над самото село. Там се трупаха големи групи, протегнати ръце показваха нещо на юг. Гледаха Одрин и всички търсеха едно: Султан Селим. И наистина, далече в леката синкава мъгла виждаха се четирите минарета на чудната джамия. Стройни и тънки, те се изправяха грациозно и леко право нагоре, сякаш застинала молитва, задушевен зов към небето и към бога. Войната беше забравена. Цялата бригада като че ли беше си устроила в това село безгрижен и весел пикник. И ние сами бяхме се отдали на това неудържимо и общо безгрижие. Миналата вечер стояхме до късно. Пяха се песни, разказваха се анекдоти. Все тъй непринудено весели и радостни бяхме заедно с всички и днес. Разбира се, имаше нещо болезнено в тая радост, нещо като тая невидима печал, която се разливаше в блясъка на есенния ден. Защото дълбоко в душата все пак оставаше кът, където нзрядко се чувствуваха острите болежки на някаква скрита рана, където призракът на смъртта с настойчивостта на закъснял странник почукваше и шепнеше: „Не ме забравяй. Аз съм тук…“
Почти от сутринта, с малки паузи, чувахме да бие камбана. Казваха, че в селото имало чудна и оригинална стара черква. Всички говореха за нея, всички отиваха да я видят. Отидохме и ние двама с Рандев. По стръмна, извивлива пътека се изкачихме почти под самия връх. Но там видяхме само една проста, дървена камбанария с малка камбана. Войниците се сменяваха и биеха тая камбана без нужда, както се виждаше, само да се забавляват или да подканят ония, които още не бяха идвали. Никаква черковна сграда не се виждаше, никакви куполи. Наблизо в белия сипей на скалистия склон зееше широк и тъмен отвор: това беше входът на черквата. Влизаме вътре. Една голяма скалиста пещера, изсечена и приспособена за черква. Нищо не можахме да научим за историята на тоя рядък паметник на незапомнено минало. Прозорци нямаше. Идеше светлина само от мъждеещите кандила и свещи. По стените и иконостаса стояха извехтели икони, зацапани с големи петна от целувките на богомолците. И тия бледни светци, рисувани неумело и просто, сякаш оживяваха под трепетната игра на сенките и блясъка на свещите. Очите им, отразяващи пламъка на кандилата, гледаха замислено и строго. Тук нямаше нищо от разкоша, великолепието, златото и мрамора на ония храмове, в които се чувствува величието и царственото могъщество на бога. Но в полумрака на това хладно и тъмно подземие сякаш по-лесно се достигаше безкрайното милосърдие, тихата и кротка печал на Исуса. Тук са могли да идват, гонени от неволи и беди, само помрачени и скърбещя души. И за тъгите, които е трябвало да се изплачат, за скръбните молитви, които бледните устни е трябвало да прошепнат, за разкритите сърца и души — блясъкът н великолепието са били тъй чужди и ненужни. И те са идели тъй векове, може би.
Заедно с Рандев се спряхме в ниските и тъмни тронове покрай стените. Пред нас пристъпваха войниците. Гологлави, но запасани с паласките и ножовете си, без пушки само, те запалваха свещи с треперещи ръце и когато се прекръстваха пред старите, тъмни икони и се покланяха ниско, виждах как за минутка оставаха неподвижни, с наведени глави и притворени очи, изтръпнали в болката на някаква голяма тъга. Да, имаше за какво да се помолят сега. И може би, шепнейки нечутата си молитва, те виждаха далечни и свидни образи, виждаха тъжни очи, безпомощно взрени в тях.