Когато излязохме навън, чухме далечни топовни гърмежи. Нямаше нищо чудно. Откакто минахме границата, всеки ден имаше някъде бой. Това вече не ни смущаваше много. Но тая непрекъсната върволица от войници, които идеха към малката черква, ударите на камбаната, които в интервалите на топовпите гърмежи звучаха тревожно и рязко, всичко това хвърляше някаква траурна сянка сред широките вълни на безгрижието и суетата в село, събуждаше в душите тъмните предчувствия за една трагична участ, неизбежна н близка.
II
Изминаха се така няколко часа. Топовните гърмежи зачестиха по-ясно и по-отчетливо. Излизаха вече любопитни, да гледат де ставаше боят. С Рандев излязохме на една височина над селото. Нищо не се виждаше. Навярно, говорехме си, първа и втора бригади имат бой. Ние, естествено, сме резерв. Може би ще стане нужда от нас, може би — не. Все пак странна н неоправдана ни се виждаше разпуснатостта в цялата бригада. Разбира се, нашият дълг и нашата работа имаха твърде тесните си рамки. Имаше големи началници, които навярно сега всичко следят, всичко знаят най-добре. Ние спокойно можехме да чакаме. Но ако безгрижието, ако това общо опиянение е достигнало и до тях, обзело е и тях? Положението си обяснявахме само с предположения и налучквания. Пред нас предполагахме да има наши части, а ние сме резерв. Добре. Но нима резервът пред толкова близък бой тъй трябва да се държи? Не беше ли по-добре войниците да напуснат селото и вън, в полето, стегнати и готови, насядали около съставените пушки, да чакат? Кой не знае как при големите маси от хора душите някак се допират и разбират, мислите и чувствата се сливат и обединяват, подобно безбройните притоци на голяма река, и всички заживяват с една широка, колективна душа. Събрани наедно, ние бихме чакали реда си в трепетния ритъм на едно сърце, в упоението на една мисъл. И тежко ни беше, когато гледахме как със същата заразителност безгрижието преминаваше от едни на други, изнежваше и приспиваше тревожните инак души.
Слязохме в село. Трябваше да отидем поне при нашите войници. Спокойно, без да даваме повод за каквото и да било подозрение, наредихме да се съберат, да се запашат, да се стегнат и да не излизат повече от дворовете на квартирите си. Но в село не ни сдържаше и ние пак излязохме на височината, подтиквани сякаш от някакво предчувствие. Видяхме няколко артилерийски офицери, които наблюдаваха с бинокли. Виждаха ли нещо — не зная. Ние поне не виждахме нищо. Но изглеждаше, че сега боят се водеше с една извънредна ярост и ожесточение. Топовните гърмежи следваха един след други с грохота на падащи скали, различаваха се ясно и пушечните гърмежи. По-рано те не се чуваха. Високият хълм пред нас закриваше всичко. Но ясно се чувствуваше как боят, подобно на градоносна буря, в непрестанен страховит екот, облива полето и пристъпва по-близо и по-близо. Идеше сякаш съдбоносната минута, когато нещастието дохожда изведнъж, като гръм, като заслужено наказание на една лекомислена непредпазливост.
Слязохме бързо към село. Съвсем случайно ние се натъкнахме на една нечакана и тревожна сцена. Един непознат войник като стрела прилетя на кон и слезе пред квартирата на дружинния командир. Струпаха се войници и офицери. Войникът беше зачервен и смутен, конят без седло и цял в пяна. Бързо и забъркано, войникът заговори на майора:
— Г-н майор, помощ! Пратиха ме за помощ…
— Каква помощ? Кой те прати? — Офицерите. Всички. Пръснаха ни, избиха войниците…
Майорът се разсърди, завика и не го остави повече да говори. Той не вярваше, нариеше войника дезертьор, искаше да го арестува, да го разстрелва.
Но нема време да се довърши тая неприятна разправия. Получи се заповед полкът незабавно да се построи на юг от селото. Всички се затичаха по местата си. В селото се издигна високата глъчка и суетното лутане на една внезапна тревога. Но тук се случи нещо, което, право да си кажа, не очаквах. Въпреки голямото безгрижие, за по-малко от десетина минута цялата бригада се сливаше вече в голямо каре на сборното място. Всички са по местата си. Напрегнато и тежко мълчание. Лицата са бледи, изгубили и последния трепет на доскорошния смях и шеги. Даваха се къси заповеди, на разярени коне летяха адютанти. Ние мълчахме и гледахме на юг. Пред нас, оттатък високия хълм, бучеше и ехтеше боят, шумеше огнено, бурно море. И сякаш тоя адски шум и трясък, тоя страховит размах на една могъща, невидима стихия хипнотизираше душите, привличаше ги неотразимо с таинствената притегателна сила на зинала, бездънна пропаст. По-скоро да се върви, да се види, да се умре, но да се свърши. Но да се гледа, да се чака на едно място беше невъзможно и непоносимо. Невидима сила, вън от дълга, вън от заповедите, стоеше зад нас и ни тласкаше напред, както ярката, ослепителна светлина привлича и зове заблудените в нощта птици.