Набързо тук можахме да разберем истинското положение. Пред нас съвсем не са били първа и втора бригади. Рано тая сутрин по пътя за Одрин е била изпратена една дружина и една батарея от нашата бригада в рекогносцировъчен отряд. С грамадни сили турците нападат тоя малък отряд, отхвърлят го и го преследват. Две дружини, които бяха в предни постове, се намесват в боя но биват отхвърлени и те, отстъпвайки крачка по крачка. Всяка минута нашата помощ можеше да закъснее.
Ето майорът иде към нас. Спокоен е, но сериозен и строг. Аз почти знаех какво ще каже той. Да, пета и шеста рота в бойна част. Пета рота направляваща. И той ни посочи едно дърво за посоката, която трябва да държим. Обяснения и наставления сега наистина бяха излишни. Помня, че в тая минута бях твърде смутен. Слязох от коня. Струва ми се, казах нещо пред войниците, но какво — не помня. Някакви ободрителни думи навярно. Сега разбирам, че смущението и объркаността на новаци бяха ни наложили смешна театралност и позиране. Неволно направих това, което бях чувал или видял някъде. После навикът вече доде на помощ.
Всичко се нареди бързо и правилно. Като на шахматна дъска се наредиха и тръгнаха взводовете. Зад себе си видях тръбача и четирма войници, ординарци, за всеки взвод по един. Между тях познах един млад, черноок момък. Бях го виждал в Бургас на гарата, изпращаха го млади момичета и стара, бледна жена, навярно майка. Той беше цял в китки, смееше се, а те плачеха и говореха нещо през сълзи. Тоя момък видях сега и за минута пред мене възкръсна далечната и тъжна сцена па това изпращане.
Вървим напред. Тъй биваше всеки път в нашите учения. Да, това сме го правили хиледи пъти вече. Нямаше повече смущения и страх. Всичко се улегна, настъпи онова странно и болезнено хладнокръвие, което дохожда само в боя. Едно ясно, спокойно съзнание, че се отива срещу смъртта, че трябва да се върви само напред, че всичко, което ще стане, е неизбежно и невъзвратно.
Преминахме с мъка някакъв дълбок дол със стръмни и хлъзгави брегове. Някои войници остават назад, взводовете се разстройват. Трябва да се спрем, да починем, да се възстанови редът. Но в настъпилата тишина по-ясно и по-високо се чува гърмежът и шумът на боя. Като че иде някакъв глас, който настойчиво призовава. Наистина, не вършим ли грешка, като се спираме? Нали трябва да се бърза, нали се отива на помощ? Войниците, едва седнали, обръщат глави към мене. Не, напред! Като че се решаваше едно недоумение у самите тях, войниците бързо настават и бодро и правилно, както никога, тръгват напред.
Безпокоеше ме една мисъл: не знаехме нищо за положението на боя. Отивахме ли да се влеем в други части, или сами щяхме да извършим отделна атака? Струваше ми се, че все ще се явя някой, който, запознат добре с всичко, ще ни посрещне, ще ни ориентира, ще нидаде ясна и точна цел. Но такъв човек не идеше. За щастие, ето един офицер на кон — началникът на щаба на бригадата.
— Господин капитан, накъде трябва да настъпим?
— Напред!
— А положението? Турците де са?
— Турците? Горе. Ще ги бием. Не сте ли виждали вие бригадния командир?
Казах му, че съм видял бригадния командир при селото. Той препусна коня си и се изгуби. Аз не научих нищо и от него. Ризата лепне на гърба, лицето е запотено и мокро, но умората че се чувствува. Нечакано изтрещяват гърмежи над самите ни глави. Шрапнели! Първи път виждахме тия бели, кълбести облачета, сред които бързо се разцъфваше яркочервен, огнен цвят, раздаваше се оглушителен гърмеж и върху земята се посипваше нещо, сякаш зърна, захвърлени с широкия и силен размах на сеяч. Веднага изменяваме строя: стегнатите колони на взводовете се разпръсват по отделения — в тънки, отдалечени линии, по двама, един зад друг. Войниците очакват нови залпове и вървят ниско приведени. Няколко души остават назад. Може би завързват обувките си или са уморени. Отивам към тях. Защо остават? А, ранени! Те не охкат, не се оплакват. Аз срещам тихите им спокойни погледи и повече не казвам нищо, загледан в тънката, алена струя кръв, която слиза по дрехите и пада на земята.
Близо сме вече до гребена. Оттам продължава да иде непрекъснатото и страховито бучене на буря. Някакви войници идеха насреща ни, на групи по един с уморени, колебливи стъпки, сякаш плахите сенки на хора, които се спасяват от пожар. Малко надежда и малко кураж носеха те. Едни куцаха, други се поддържаха от другарите си, трети, макар цели зацапанн в кръв, носеха още пушките си и вървяха сами. Ободрени, може би, от стройните редове, конто идеха, те отдалеч завикаха: