Выбрать главу

III

На позиция остава 3. дружина. Ние трябваше да се оттеглим по-назад. Сега вече почнахме да се търсим едни други. Ротите бяха объркани. Два взвода с подпоручик Рандев бяха се отделили и повече не бях ги видял. Аз не смеех да попитам за него, потръпвах при страшната мисъл, която нахлуваше в ума ми. Но дано, дано не излезе тъй!

Стигнахме мястото, дето се събираше полкът. Едни след други от разни посоки пристигаха малки части и високо викаха номерата на ротите си. Това беше призивният вик, с който ние всякога, пръснати в някоя тъмна нощ, като заблудени птици се търсехме и се събирахме. Чува се номерът и на нашата рота. Ясно чувам гласа на Рандев. Значи, жив е. Аз се затичвам, намирам го. Той също ме мислел за убит. Ние си стискаме ръцете, гледаме се с овлажнели очи, без да можем да си проговорим.

Скоро се събраха всички дружини. Никога не сме имали подобен бивак. Около знамето, подпряно на барабан и пазено от часовой, се разположиха в плътни групи ротите. А целият полк беше една голяма, неправилна купчина около знамето. Тук беше и командирът на полка. Всички бяха необикновено възбудени, обзети от някаква треска. Всеки чувствуваше нужда да разкаже всичко, което е видял, което е преживял. Това беше първият бой и първата победа. Дори йерархичното чинопочнтание се изгуби в тая непринудена радост и тържество. Мнозина офицери съвсем интимно заговориха с командира на полка за работи, редът на който в обикновено време е съвсем друг. И дълго се разказваха разни епизоди, осъждаха се едни, хвалеха се други.

Получихме заповед да се проверят хората. Най-тъжният обряд след едно сражение. Войниците се строяват, списъците се четат под слабата светлина на някой фенер, които сега изглежда като траурния огън на една панихида. Високо се произнасят имената, последвани от бързи отсечени отговори. Но ето идат имена, на конто никои не се обажда. Имената се повтарят. Отново мълчание. Няма го. Убит. И почват се скръбни и тихи разговори. Защото всякога почти се случват неволни свидетели, близки другари, които са видели последния угасващ поглед, последния трепет на устните, конто са искали да кажат нещо.

От убитите в нашата рота познавах само двама: подофицера Илия Костадинов, млад, храбър момък, и един от четирмата ординарци — същото това чернооко, хубаво момче, което видях да изпращат на гарага в Бургас. Тогава той беше цял отрупан с китки. Убили го наблизо до мене, без да забележа сам това.

Същата проверка ставаше наоколо и в другите роти. Минаваха наблизо и носилки с убити и ранени. Казаха, че са убити и капитаните Ширяев и Боботанов. Трогателни, но къси и прости са тия следсмъртнн обряди на бойното поле. Няма речи, няма некролози, венци, тържествени служби. Прошепват се само имената, сърцата болезнено се свиват и всички замълчават, защото душите потръпват пред тъмната неизвестност, пред еднаквата участ за всички. На бойното поле няма тая рязка и привична граница между живота и смъртта. Защото от тия, които са останали живи, които хвърлят шепа пръст върху гроба на убития другар или, най-често споменават с болка само неговото име — мнозина от тях са отбелязаните вече жертви на смъртта. Тя ще ги грабне след ден, след час, след минута може би.

Но във войната лесно се свиква с всичко. И тъжната тая проверка не наруши за дълго възбуждението и радостното оживление. До късно стояхме будни. Ходихме при познати, разказвахме сами, слушахме разказите на другите. И от отделните епизоди, от малкитекартини на личните преживявания и случки лепеше се и се създаваше общата голяма картина на целия бой. Всичко ни ставаше вече ясно. Безредното отстъпление па първите ни дружини, притиснати от многоброен неприятел, критическата минута, когато, още малко усилие и турците са щели да вземат височините над селото. После — стремителната атака, нощта, измамата с предаването, обща по цялата линия, и последвалият подир това удар. И ние тъй се радвахме от първия успех, че забравяхме опасността, забравяхме утрешния ден, като че войната се свършваше вече. При нас дойдоха войници от 25. полк. Те заели близкото село Кайпа и изпратили тоя патрул за свръзка с нас. Близостта на Х дивизия още повече ни ободри и зарадва.

Войниците вече спяха, легнали един до други на голата земя, без завивка, сложили глава на раниците си. Откъм позицията достигнаха до нас тъпи удари и звън на лопати: 3. дружина копаеше окопи. Отново блесна прожектор откъм Одрин. Сега той не се луташе, както по-рано. Турците знаеха де сме, широкият сноп светлина беше спрян право върху нас. В болката на скорошната си несполука те сякаш се мъчеха да отгатнат какво още се готвеше в тая тъмна нощ.