— Разбира се, Вера Игоревна. Само че какви важни дела може да има едно толкова младо и прелестно създание?
Тя ме поглежда леко снизходително. Вероятно това е погледът, с който дарява търсачите на лепило и кламери. И отвръща:
— Родителите ми се готвят да заминават на юг за отпуската. Трябва да ги изпратя, а те трябва, както се полага, да ми дадат последни наставления. Как да се държа, докато ги няма.
— Да не сринете апартамента с приятелите?
— Какво говорите, Александър Борисович! — Тя се усмихва радостно и разбирам, че жилището го заплашва най-непосредствена опасност.
В кабинета ми до прозореца, както винаги пред компютъра, седи нашият стажант Серьожа Ломанов. Той силно би ми напомнил мен самия от времето на стажантството ми, ако животът ни, който не се беше променял с десетилетия, не бе направил изведнъж такъв внезапен и удивителен вираж. Ето например, и моето детство и юношество, и това на Костя Меркулов, който е по-възрастен от мен с някакви си десет години, си приличат, само дето при мен положението с плюскането беше по-добро. Но дворовете, игрите, момичетата и дори филмите бяха едни и същи, с малки вариации. Е, с момичетата малко преувеличих, но колкото до останалото — със сигурност. Както Костя бе получил бойното си кръщение със „Солнцедар“, така и аз с „Три седмици“. Все същата гадост, макар че „Трите седмици“, разбира се, са по-добри, но пак са си отрова.
А те са съвсем различни. Ето например компютрите. Аз още си спомням първия телевизор в кооперацията — съвсем приличен по тогавашните мерки „Рекорд“. Едни наши роднини години наред имаха лампов телевизор, от първите съветски, с екран колкото тефтерче. Компютрите, като си помисля сега, заемаха цели етажи на научните институти и изчислителни центрове. А сега какво — малка кутия и екран. Пред екрана седи Серьожка, който е на „ти“ с тази кутия. Аз естествено се понаучих да натискам клавишите, но нищо повече. Нещо не станахме големи приятели.
А Серьога направо се е залепил за него и изглежда, че и компютърът му отговаря с взаимност. Ако за момент си представим, че компютърът беше жена, то Ломанов със сигурност би започнал да я ухажва, а може би дори би се оженил. Колко тъжно би било това за Верочка!
— Добро утро, Александър Борисович!
— Здравей, Серьожа! Продължаваш ли да печелиш?
— Ами, това игра ли е! Виж, вчера победих моя три партии поред на четвърто ниво.
— И на какво играехте? На стражари и апаши?
— Обиждате ме, Александър Борисович! Играехме древния и благороден шах.
— Пробвай някой път с мен. Едно време не играех зле.
Ломанов се усмихва с едва забележима снизходителност и казва:
— Непременно. Когато кажете. Вижте, записаха ми нова игра. Тоест тя, разбира се, е стара като света, вие сигурно също сте я играли в часовете в училище. Но тук морският бой се води между Русия и Украйна.
Поглеждам цветния екран, където украински и руски кораби се гърмят с огнени снаряди, и тази игра не ми харесва.
— Да — казвам, — такава дивотия не можехме да си представим. Идеята за война между Русия и Украйна само допреди няколко години би изглеждала абсолютно смахната. Разбира се, правехме си майтап с украинците и маста в шоколада, но такова нещо… Добре, Серьожа, изключи игрите, време е да се заемем с работа. Какво става с колекцията на Булчински?
Сергей пощрака по копчетата на компютъра, размърда мишката, екранът стана черен и по него се появиха мъждукащи звездички с различна големина.
— Старицата твърди, че от дрънкулките прекалено детайлно се е интересувал племенникът на Булчински, някой си Воропаев — доста неприятна личност. Питах за него директора на антикварния магазин на Якиманка и той каза, че Воропаев на няколко пъти се е опитвал да му пробута някакви доста подозрителни предмети…
— Заеми се с този Воропаев, особено с възможните му връзки с хора, имащи отношение към митницата. Те явно имат гладко действащи канали, вещите след това се появяват в Европа и в Америка. Съвсем наскоро представители на Интерпол свалиха от търга на „Сотби“ осем руски картини от осемнайсети век и три икони от шестнайсети. Разбира се, този Воропаев най-вероятно е дребна риба, но току-виж на дребосъка клъвнала и щука.
— Александър Борисович! — надникна в кабинета Верочка, устремявайки погледа си не към мен, а към моя стажант. — Константин Дмитриевич ви моли да се отбиете.