Серьожа измъкна от джоба си дискета, пъхна я в процепа на компютъра, натисна няколко копчета:
— Готово.
По обратния път чичо Стьопа, виждайки вкиснатите ни физиономии, се опита да ни ободри с нова порция от неизтощимия си хумор:
— Седят две стари моми на пейката и гледат една кокошка. А кокошката се спасява от петела. Кокошката прави три кръга и я сгазва кола. Едната стара мома произнася с патос: тя предпочете смъртта.
Този път само се усмихнахме, и то повече от учтивост.
— Серьожа, ти се заеми с телефоните на този американец, разучи кой кой е. Свържи се с Романова и Грязнов, нека се заемат със свидетелите. Капитан Степанцов е свестен човек, разбира се, но може да изплаши хората преждевременно. Да, и ми събери каквото можеш за Кларк. За всеки случай…
Хитрият мъничък Турецки вътре в мен ликуваше, предчувствайки морски бани.
3.
Норман Кларк
Каноничната биография на Норман Кларк е написана от известния журналист Роалд Линч — главен редактор на ежедневника „Дейли Ривю“, принадлежащ на Кларк. Книгата е озаглавена непретенциозно — „Парадоксите на Кларк“.
Купих си същата тази книга с гланцова корица и снимка на засмения Кларк от книжарницата на „Профсъюзна“. Най-интересното е, че е била преведена и издадена още преди две години. Но тогава, естествено, дори не съм й обърнал внимание. Като че ли специално ме е чакала тези две години в малката книжарничка.
Любознателният читател би могъл да предположи, че острият и на пръв поглед съвсем не панегиричен стил на книгата далеч не е свидетелство за независимостта на автора. Той по-скоро говори за опит за тънка игра на независимост и обективност. Дори най-непривлекателните страни от характера на Кларк и събитията от живота му са представени в крайна сметка така, че да предизвикат симпатия към героя. Между другото, историята за бълхите, публикувана в „Московски комсомолец“, е взета именно от творбата на Роалд Линч.
Линч видимо симпатизира на героя си и най-вероятно причината не е само че за това му се плаща. Тонът не може да се подправи. Изглежда, че контрастният и непредсказуем характер и поведение на Норман Кларк сами по себе си са благодатна почва за всеки пишещ.
В книгата са цитирани огромно количество свидетелства на хора, по различно време работили с Кларк — в дните на най-големи издигания и на невероятни падения.
„Той е ангел и чудовище — казва бившата секретарка на Кларк Анет Фокс, която е била до него в продължение на десет години. — Уволни ме, щом малко остарях. Мисля, че точно това беше причината за уволнението ми. Той предпочиташе в офиса му всичко да е най-съвременно — мебелите, техниката, дизайнът. Аз вече не се вписвах в този интериор, така че може да се каже, че ме уволни изцяло по естетически съображения. Но ми изплати такава компенсация, че бих могла да не работя никъде през следващите десет години.“
Почти всички разказвачи са единодушни, че първото впечатление при среща с Кларк е грандиозно и едва ли не плашещо. Нищо чудно — ръстът му е около сто и деветдесет сантиметра, а теглото му е достигало на моменти сто и петнайсет — сто и двайсет килограма. Въпреки това телосложение обаче той се е движел достатъчно изящно и леко. Това всъщност обяснява успехите му в тениса — мощността и лекотата.
При първата среща на човека насреща му се струва, че Кларк заема цялото околно пространство, колкото и да е голямо помещението. Гласът му е бил силен, макар и не рязък, като при нужда е могъл да бъде мек и ласкаещ.
Той винаги постигал целта, която си е поставил, колкото и абсурдно да е изглеждала тя на околните и даже на самия него.
Ето какво разказва например Франк Лист, който е работил с Кларк след войната, а сега е мениджър в конкурентната корпорация на Мърдок:
„Някъде през четиридесет и девета се оказахме в Аржентина, в Буенос Айрес. Бяхме подписали няколко прилични договора и имахме пълното право да разпуснем. Седяхме си в ресторанта и внезапно на Норман му хрумна, че трябва незабавно да отлетим за Ню Йорк.
Норман буквално ме измъкна от масата — сдъвках си парчето месо по пътя — и хукнахме към летището. За Ню Йорк излиташе самолет, в който нямаше нито едно свободно място. Норман ме хвана за ръката, замъкна ме нагоре по стълбичката и започна да настоява веднага да ни изпратят в Ню Йорк.