— Та значи в град Нарва е задържан тир с декорациите на митичен театър, а сред тези декорации…
— Не продължавайте — рязко ме прекъсна Рути. — Какво точно ви интересува? Само че не забравяйте, че съм американска гражданка. И че разговаряме конфиденциално. Ако това е разпит, отказвам да отговарям в отсъствието на адвокат.
Така си и мислех, че ще размахва гражданството си като звездно-раиран флаг. Знам, знам, че не мога да те ухапя много, ама като си богата и красива, от какъв зор си крала картини и си се свързвала с бандити, а, глупачко?
Естествено всичко това само си го помислих. Иначе й се усмихнах колкото можех по-учтиво и започнах да задавам простите си въпроси.
— Това не е разпит, така че можете смело да отговаряте… На първо място ме интересува по какъв начин от московския апартамент на Кларк на улица „Плотников“ е изчезнала колекцията картини на руски художници авангардисти, която Кларк, както е било известно на всички, е смятал да предаде в новия Музей на частните колекции?
Тя запали дългата си кафява цигара, рязко щраквайки запалката.
— За смъртта на Норман ми съобщи Семьон Филин на двайсет и четвърти юли в дванайсет часа на обяд. Естествено, тази новина още не беше стигнала до вестниците. Семьон дойде при мен и веднага заговори за колекцията. Каза, че двамата с Фотиев ще организират всичко. Аз трябваше само да изнеса картините с колата си от апартамента на Кларк… Имах ключ от него, а на портиерката й платихме добре. Така че никой не ни видя…
С нервно движение на показалеца си Рути изтръска пепелта навън от пепелника. Забелязах колко красиви, изящни и дълги са пръстите й.
— Изглежда, се учудвате, господин Турецки, че така лесно се съгласих да обера апартамента на стария си приятел Норман Кларк?
— По принцип, да. Но сега повече ме интересува кой е този Фотиев.
— Фотиев? Полковник от Службата за външно разузнаване и по съвместителство убиец на моя съпруг Семюъл Спиър.
— Откъде знаете това?
— Кларк ми разказа и ме посъветва да се пазя от този човек.
— Защо Фотиев е убил съпруга ви?
— Разбира се, не го е убил лично, беше организирал автомобилна катастрофа. Семюъл лекомислено проникна в някакви тайни, свързани с интересите на външното разузнаване. Норман го предупреждаваше да прекрати частното разследване, но Семюъл не го послуша. И беше убит.
— А Кларк беше ли замесен в убийството?
— Твърдеше, че не. Но не съм убедена в това.
— Защо тогава се сдушихте с убийците на вашия съпруг?
Лицето й стана сурово.
— Не знаете как умеят да отмъщават жените. А аз имах възможността да отмъстя на всички наведнъж. Напук на Семюъл исках все пак да бъда истински богата — той завеща почти цялото си състояние на фонда, а аз му бях жена. Кларк постоянно ме мамеше — през фонда минаваха огромни пари, от които получавах жалки трохи. С тези картини щях прекрасно да компенсирам причинените ми морални и материални щети.
— А как щяхте да отмъстите на Филин и Фотиев?
— Нямаше да получат нито цент от тази колекция. Картините щяха просто да изчезнат от полезрението им. И аз също. Бях подготвила всичко.
Честна дума, бях поразен от наивността на тази вманиачена жена. Може би Филин и Фотиев действително нямаше да получат нищо, но нейният шанс бе още по-малък. Надали Буцков и Степашин биха изпуснали толкова апетитна хапка.
Така че при всички положения парите й отиваха на кино.
— Кога заминавате от Москва?
— О, давате ми съвет да си замина по живо по здраво?
— Нещо такова…
— Утре урежда ли ви?
— Мисля, че урежда вас.
— Позволете ми тогава на прощаване да направя един красив жест. — Тя говореше вече съвсем спокойно, явно се бе овладяла окончателно.
После отиде в другата стая и след минута се върна, държейки в ръце тънка папка.
— Тук са всички документи, подписани от Норман Кларк и заверени по всички правила. Те се отнасят до предаването на картините на Музея на частните колекции.
— Благодаря — късо казах аз, приемайки документите.
Учудващо е, но не изпитвах лоши чувства към тази жена. Разделихме се едва ли не като приятели.
Когато пристигнах в прокуратурата, работният ден вече бе приключил. Влязох в непривично празния си кабинет.
Седях на бюрото и машинално прехвърлях документите от едно място на друго. На душата ми бе още по-пусто отпреди. Все пак дори професията ми, покрай която непрекъснато се сблъсквам със смъртта, не ме научи да се отнасям спокойно към нея. Особено когато загиват близки хора…