Би трябвало вече да съм се превърнал в бездушна машина, настроена за разгадаването на заплетени престъпления. Но кой знае защо не бях. И всяка следваща смърт не ме закаляваше, не, по-скоро избиваше почвата изпод краката ми.
Знаех, че и този път ще го преживея, разбира се. Всичко ще преживея. Но белезите в сърцето остават завинаги.
Честно казано, в този момент вече не ме вълнуваше дори загадката на смъртта на Норман Кларк-Бородкин. Така или иначе беше малко абстрактен за мен, нещо като герой на грандиозен шпионски роман. Гланцовата му усмивка от обложката на „Парадоксите на Кларк“ така и не се превърна в усмивката на реален човек.
Горе-долу по същия начин четем съобщенията от светската хроника, историите за сложните отношения между принцове и принцеси, сензационните статии за тайните на пиратските съкровища и тайнствените нюанси на голямата политика. Всичко това уж се случва в същия свят, в който живеем и ние, но да се докоснеш с ръка до този свят, за да се убедиш в реалността му, е на практика невъзможно.
Дълбокоумните ми размисли, с които се спасявах от прекалено тежките спомени за смъртта на Марина и Серьожа, бяха прекъснати от звъненето на телефона.
Ако звънеше другият телефон, щях да се направя, че ме няма. Но това беше телефонът за пряка връзка с Меркулов.
— Оказва се, че си на работа значи — разнесе се сериозният глас на Костя. — А аз те търся навсякъде.
— Да, Костя, седя си и размишлявам. Исках утре сутринта да ти докладвам за всички обстоятелства…
— Вече говорих и с Романова, и с Грязнов. Така че съм в течение на събитията. Въпреки че коментарът ти, естествено, не би бил излишен. Но сега ти се обаждам за друго. Събери, моля те, всички материали по делото Норман Кларк и се качи при мен.
— Случило ли се е нещо?
— По лично разпореждане на президента сме длъжни да предадем материалите на Службата за външно разузнаване и да приключим случая. Намесиха се държавни интереси.
— Добре, Костя, сега идвам.
Ето, от трън, та на глог. Ние, разбираш ли, по цели нощи не спим, търчим насам-натам като разгонени кози, а после се обажда някакъв солиден чичко и казва: бу-бу-бу, по лично разпореждане… И цялата работа се покрива.
Държавни интереси, мамка им!
— Влизай, влизай — махна с ръка Меркулов.
Той говореше с някого по телефона.
— Да, да… „Южинска“? Знам, естествено… Ще дойдем след половин час… Добре.
— Знаеш ли кой беше? — попита Костя, след като затвори.
— Президентът? — предположих.
— Почти — засмя се Костя. — Директорът на Службата за външно разузнаване Евгений Анатолиевич Маков. Лично. Виждаш ли, те все пак послушаха съвета ми и се обърнаха към президента.
— Е, майната му на този Кларк. Сами да се оправят с шпионите си. На мене ми втръсна. Сигурно ми е време да напускам прокуратурата. Ще се хвана да охранявам някоя банка. Едно денонощие на работа, три вкъщи. И вечна пролет.
— Стига, стига, по-кротко. Сега отиваме на „Южинска“. Може да се каже, че сме поканени в светая светих, в конспиративната квартира, принадлежала до последния момент на познай кого?
— Фотиев?
— Той самият.
— Да взимам ли оръжие? — попитах мрачно и без ирония.
— Няма нужда, викат ни на мирни преговори.
— Сприятелил се вълкът с овцата — резюмирах аз.
— Е, най-малко приличаш на овца — усмихна се Костя. — Взе ли всички материали?
— Обиждаш ме, началник.
… Евгений Анатолиевич Маков беше самото радушие. Толкова се радваше на посещението ни, като че ли цял живот си беше мечтал да пообщува с представители на прокуратурата на своя територия и в неофициална обстановка.
С това и започна, след като ни покани да седнем:
— Съгласете се, уважаеми приятели, че в нова Русия мнимите противоречия между нашите ведомства трябва да останат в миналото. В крайна сметка ние се занимаваме с една и съща работа. А именно — със сигурността на нашата родина. Какво ще пием?
— Водка — мрачно казах аз.
Изглежда, в квартирата нямаше никой, освен Маков. И да имаше охрана, тя бе много умело маскирана. Във всеки случай Евгений Анатолиевич отиде сам до кухнята и донесе изпотена бутилка „Абсолют“, чашките вече ни чакаха на масичката за списания, също както и мезетата. Сандвичи с хайвер и салам, кисели краставички лежаха в линийките. Като в най-добрите семейства.