Навремето един стар познат, който беше ходил на истанбулския пазар (сигурно ми го разправяше нарочно, намеквайки за турската ми фамилия), се хвалеше, че там може да се купи всичко на света.
— Представи си, Саня — казваше той, — каквато и да е вещ, която може да съществува само във възпаленото ти въображение. Та тази вещ, която не си виждал никога през живота си, може да се купи на истанбулския пазар. На тебе ще ти продадат всичко на четвърт цена. Само си кажи фамилията. — И весело ме тупаше по рамото.
Между другото, неговата фамилия също не можеше да се нарече тривиална. Този висок остроумен мъж, любител на хокея, бирата и едрогърдите блондинки носеше нежно, дори крехко име. Казваше се Толик. Толик Травкин.
На този Профсъюзен пазар също можеше да се купи ако не всичко, то поне всякакъв вид тапети, с най-невъобразим десен. За съжаление тук фамилията ми не интересуваше никого и не можех да разчитам на отстъпка. А нямаше да е зле, защото цените бяха мамо мила.
Накрая си избрах нещо невероятно привлекателно според мен. Сиви тапети с цвят на зебло с малки равномерно разпръснати петънца. Стори ми се, че петънцата са именно това, което способства за спокойствието, умереността и самосъзерцанието. Тоест обичайните ми занятия.
Ето, най-после ще приведа жилището в ред и окончателно ще се укротя.
„Точно така! — възроди се дълбоко в мен полузабравеният вътрешен разсъдлив Турецки. — Стига си се шлял по чуждите домове. Ще направиш ремонта, ще посрещнеш жената и детето, пък току-виж станало ясно женен човек ли си, или ерген все пак.“
Верочка напусна. Не смеех да я упрекна. След като аз и досега не мога да свикна със съпътстващата нашата работа смърт на близки и любими хора, а за нея гибелта на Серьожа Ломанов бе първият и най-страшен удар в живота й.
С Костя Меркулов продължаваме да се готвим за някакъв хипотетичен пикник. За пореден път се уговорихме за следващата седмица. Той така и не успя да излезе в отпуска. Както впрочем и аз.
Слава Грязнов замина за Пятигорск да си лекува рамото и да блести с присъствието си. Романова го изпрати буквално насила в този прекрасен санаторен град.
Самата Александра Ивановна е затънала в работа до ушите. Московската престъпност като че ли преминава в състояние на перманентен безпредел. Това май е дори по-зле от перманентната революция, за която мечтаеше другарят Троцки.
Петя Зотов написа огромна статия за фирмата на Буцков „Лотона“, много фино избягвайки да спомене имената на действащите лица и Фонда на воините интернационалисти. Начело на фонда най-после застанаха порядъчни хора.
Вече ми се обаждаха от Музея на частните колекции, за да ме поканят на откриването на новата експозиция. Но им обещах, че ще отида, когато бъдат изложени колекциите на Кларк и Кулчински. Обещават да го направят към средата на есента.
Предадохме делото срещу Степашин, Доля и другите джигити на Буцков в московската градска прокуратура. Името на Норман Кларк напълно изчезна от всички следствени материали като че ли никога не го е имало.
Рути Спиър спешно замина за Щатите, както обеща.
А ето че Семьон Филин, изглежда, пак ще се измъкне сух от водата. Срещу него няма нито преки свидетелства, нито неопровержими улики. Удивителна птица се оказа бухалът. Хищна, умна, ловка. А и непотопяема отгоре на всичко.
Стивън Броуди продължава да е скромен сътрудник на посолството на САЩ в Москва.
Разрязах първото руло тапет на равни части. И забърках лепилото.
Телефонът звънна в момента, в който намазах с лепило първото парче.
Интересно, ще мога ли поне някога да направя този станал вече легендарен ремонт?…