Другарят му, който седеше срещу него, пиеше оранжев портокалов сок във висока тясна чаша. Той бе пълна противоположност на Льоха. Неестественият блясък на светлокафявите му очи и постоянното движение на показалеца по носа му издаваха човек, сменил наскоро очилата си с контактни лещи. Някаква растителност, която трудно можеше да се нарече брада, вяло обкръжаваше долната част на тясното му лице. Тесните устни, които като че ли никога не се усмихваха, едва се разтваряха при разговор, което придаваше на речта му особен сарказъм.
— Слушайте, сър Петухов, да не се бяхте наливали с бира, а?
— Разкарай се, Доля. Писна ми от тебе, ега ти. Ако ти вкарам една, ще ти изпадат лещите през ушите.
Обстановката на ресторантчето рязко контрастираше с високоинтелектуалната беседа на младите хора. Това беше една от тези немски бирарии, които напоследък наизникнаха като гъби в Москва. Но не приличаха на отечествените мухоморки, а по-скоро на изкуствени и неестествено чистички печурки. Високите цени не позволяваха на обикновените безделници да идват тук, а „новите руснаци“ с натъпкани портфейли и бандитски физиономии в подобни заведения се опитваха да се държат съобразно обстановката, доколкото им беше възможно.
Естествено, случваше се и да се стреля, но не много често. Още повече, че по-голямата част от московските ресторанти отдавна бяха поделени между различните мафиотски групировки. Собствениците им, които се возеха на мерцедеси и кадилаци, най-много от всички бяха заинтересовани от външното благоприличие.
— Все пак, Льоша, ти си много груб човек — каза Доля, поправяйки несъществуващите си очила. — Ненапразно все те тегли към мокрото…
— Че как — разтопи се в усмивка Льоха и отпи от бирата.
— Кажи ми честно, Льоша, за какво са ти пари? За бира и мадами? Пошло е. Още повече че мадамите и така те обичат.
— Е, ти пък, Игорьок! На кой не му трябват кинти? Особено пък зелени. Обичам да си живея нашироко, да поя гаджетата с шампанско. Те след него стават едни такива добрички…
— Да бе, ти не различаваш френското от нижнегородско…
— Ами за какво са етикетите бе?! — Льоха за малко не се просълзи от удачната си шега.
Даже Доля докара подобие на усмивка на тънките устни.
— Ти по-добре ми кажи на тебе за какво са ти пари? Да пиеш — не пиеш, колкото за сок можеш да изкараш и като инженер. Мадамите рядко те интересуват…
— Няма да разбереш, Льоха. Ето, наскоро си купих „Британика“.
— Каква е тая британия? Нова пушка ли, кво?
— Не е пушка, Льоша. Енциклопедия. Най-добрата в света. Английска.
— И така си четеш направо не на руски?
— Да, чаткам малко погански, както е казвал поетът Клюев, приятел на твоя любим Есенин между другото.
Доля извика келнера и поиска жива роза във висока чаша.
Обученият келнер само кимна.
— Брей, Игорьок, страшен си — с искрено възхищение каза Льоша и подаде на събеседника си огромната си лапа за приятелско ръкостискане. — Слушай, що не снесеш нещо подобно на Бук? Той си пада по такива работи.
— Бук ти мой опадал, бук заледенял11 — с нарочно скърцащ глас пропя Доля по мелодията на известната Есенинова песен.
— На Бук, драги, двамата с теб, взети заедно, барабар с всичките ни таланти, сме му интересни само до една определена степен. Изобщо бих те посъветвал да не се шегуваш с него и да не приказваш повече, отколкото трябва. Прекалено добре го помня от Афганистан.
— Добре бе, майната му на Бук. Ти по-добре ми кажи друго. Виждаш ли там кранчето на буренцето с бира? От тук ще го уцелиш ли с „Макаров“?
— Като нищо — отвърна Доля и „си оправи очилата“.
— Ами я пробвай, че глей ква е скука. — Льоха тръгна да бърка с дясната си ръка в задния джоб на дънките си.
— Вземи се в ръце, Льоша. Нещо пикнята от бирата те е ударила в главата. Иди да източиш и да си ходим.
— Ти ходи да източиш, ега ти — нацупи се обидено Льоша, напъха фирмената картонена подставка от бирата в джоба на малиновото си сако и стана.
— Пфу, Льоша, ама че плебейщина! Остави го на място — изкриви лице Доля.
— Колекционирам ги бе. От Германия си донесох цяла купчина.
— Добре, да тръгваме, че Бук не обича да чака. Днес аз плащам. — Доля извади спретнат кожен портфейл и остави на масата няколко едри банкноти.
11
Всъщност стихотворението на Есенин е „Клен ть мой опавший, клен заледенельй“. Песента по това стихотворение често се пее на запивки. — Б.пр.