— Докладвайте поред, момчета — казвам аз, сядайки на бюрото си. — Давай първо ти, Слава.
Грязнов се опитва с разперена длан да приведе в ред буйната си коса, но без особен успех.
— Загубих си гребена — недоволно казва той и преминава на въпроса.
Грязнов успял да огледа не само блок 7-а, от тавана на който е бил произведен изстрелът, но и като че ли е обходил цялата околност. Резултатът за съжаление не е кой знае какъв. Все пак кофти е да си имаш работа с дипломатическите блокове, където липсват вездесъщите любопитни бабички пред входа. Работата е там, че входовете на обикновения блок 7-а са от обратната страна на дипломатическия двор. Никой не е видял между 22 и 24 часа непознат човек с чанта или куфарче.
Може би все пак имаше нещо. Живущият в трети вход — входът, от който може да се излезе на тавана — Евгений Гералдович Поливанов по това време се занимавал с двигателя на колата си. Ладата му била паркирана точно срещу входа. Било вече тъмно, но над входа светела ярка лампа. Поливанов забелязал среден на ръст слаб човек на около 25–30 години, който излязъл от входа с голям пълен полиетиленов плик в ръце, жълт на цвят.
Поливанов му обърнал внимание, откъсвайки се от любимата си кола за миг, защото „установил самоличността“ на плика с надпис „SEE. BUY. FLY.“. Такива пликове получават всички, които пазаруват във фришопа на амстердамското летище „Шифол“, а Евгений Гералдович често го посещава по служебна линия.
— Той в момента е при Толик, правят фоторобот. — Грязнов отново се опита да се вчеше, но май отдавна му беше време не да се сресва, а да се подстриже.
Аз обаче не му го казах. Не е малък, ще се сети. Веднъж Слава Грязнов извърши необмислена постъпка — пусна си брада. Какво ли не би направил човек, за да завоюва капризното женско сърце! Добре, че брадата на Грязнов просъществува кратко върху лицето му — гледката не беше за хора със слаби нерви. Камилите в зоопарка — и те се обръщаха след Грязнов. Явно смятаха рижите бодливи храсталаци на лицето му за родната пустинна растителност…
— А ти, Серьожа?
— Проверих всички телефони с автоматично набиране. Десет са. Шест от тях са официалните телефони на посолството, МВнР, администрацията на президента. — Ломанов подрежда листчетата като пасианс на бюрото. — Но другите четири са по-интересни. Номер едно — вдовицата на бившия американски посланик Рути Спиър, попечителка на фонда „Спиър“.Номер две — телефонът в московския апартамент на Норман Кларк. — Ломанов ме поглежда многозначително и аз кимам съгласно, за да покажа, че съм разбрал. Той продължава. — Вторият попечител на упоменатия фонд. Номер три — телефонът в Андрей Леонидович Буцков, председател на Фонда на воините интернационалисти. Според различните документи, които измъкнах от компютъра на Ричмънд, фондът „Спиър“ е правел мощни инжекции във фонда на афганците. Самият Буцков, доколкото разбрах, е бивш майор, воювал е в Афганистан, но сега той и организацията му явно се занимават не само с благотворителност.
— Да, спомням си, Буцков се водеше при нас по едно дело за търговия с наркотици. Или него го използваха за прикритие, или той прикриваше някого. Хитра лисица. Измъкна се сух от водата. Ама хубави връзки има американският икономически съветник. А четвъртият?
— Четвъртият явно принадлежи на същата тази тайнствена непозната, следите от присъствието на която открихме в дома на Ричмънд. Олга Афанасиевна Лебедева, двайсет и пет годишна, неомъжена, артистка в балетната трупа на Болшой театър. — Пасиансът като че ли излезе. Ломанов го гледа с горделивия израз на опитна гледачка. Ще имате значи и жена, и дълъг път ви чака.
— Добре, ще почнем от балерината. Аз ще се срещна с нея. Какво дават днеска в Болшой?
— „Жизел“ — отвърна Ломанов с тон на вещ познавач на балетното изкуство. — Лебедева танцува.
Театърът бе пълен, ложите блестяха. Двамата с Ломанов малко закъсняхме, директорът ни настани в министерската ложа, откъдето сцената се виждаше като на длан. Чувствах се най-малкото като министър на културата в обкръжението на чуждоземни дами във вечерни тоалети с истински диаманти по шиите пушите. Лично аз такива камъчета бих предпочел да си ги съхранявам в служебния сейф.
Ломанов ми обясняваше шепнешком съдържанието на балета. Към нас започнаха да се обръщат, очевидно с надеждата да научат съдбата на героите. За всеки случай допрях пръст до устните си, за да попреча на Ломанов да разкрие всички тайни преждевременно.