Сред изпълнителите фигурираше О. Лебедева в ролята на втората приятелка на Жизел. На сцената преоблеченият като човек от простолюдието Алберт се докарваше пред нищо неподозиращата доверчива селска девойка. Те изящно подсказаха, въртяха се, Жизел късаше листенцата на маргаритка: „обича ме — не ме обича“, укорително клатеше глава към съблазнителя.
Тъкмо се бях увлякъл от простичката история, но — проклета служба! — Ломанов болезнено ме сръга с лакът в ребрата.
Партията на втората приятелка на Жизел не продължаваше във второ действие, така че не успях да догледам спектакъла от разкошната си ложа. Вместо танца на момичето, умряло преди сватбата си от нещастна любов, трябваше да видя момичето, чийто любим бе загинал съвсем наскоро. Реших да оставя Ломанов да догледа танците на коварните самодиви.
Не очаквах особено любезен прием, имайки предвид състоянието на Олга, но когато видя удостоверението ми и ме погледна внимателно в очите, тя направо се зарадва. Помоли ме единствено да не й задавам въпросите в театъра, а да я поизпратя.
Излязохме през служебния вход. Докато сме били в театъра, беше преваляло. Дишаше се по-лесно.
Вървяхме нагоре към „Детски свят“ и Олга ми разказваше за Дейвид, за това какъв чудесен човек е бил. Как не е приличал на практичните американци, с които й се е случвало да общува преди. Но не е приличал и на нашите, които не умеят да подадат палтото на дамата или забравят да подаряват цветя.
Помислих си, че вероятно и аз съм един от „нашите“.
След един месец трябвало да се оженят и да заминат на сватбено пътешествие в Египет. Египет, пирамидите, Кайро, Александрия били детската й мечта. След една травма, получена по време на занятията в училището, дори искала да стане историк. Но травмата се оказала недотам опасна и все пак станала балерина.
Слушах, без да я прекъсвам. Разбирах, че има нужда да говори, а аз се бях оказал наблизо и явно й бях симпатичен с нещо.
Родителите й успели да се прехвърлят в Подмосковието едва преди няколко години. Всичките училищни години прекарала в интерната, а после в общежитието на Болшой театър. Най-тежкото в интернатския живот било постоянното усещане на глад. Тоест хранели ги нормално, разбира се, но все пак, когато с приятелките й имали някоя рубла в повече, хуквали към най-близкия гастроном, купували си малко салам и го изяждали още пред тезгяха. Успявали да се нахранят както трябва само през ваканциите.
След всяко лято преподавателите ги гонели до изнемогване, карали ги да свалят килограми, заплашвайки ги с всякакви наказания до изключване от училището. Страшно било да си го помислят, защото всички били побъркани по голямото изкуство, а освен това Олга си давала сметка, че с полученото в училището общо образование не биха я взели дори в приличен техникум, да не говорим за институт.
Жилището си „изтанцувала“ с изтощителни гастроли на черно през отпуските. Разбира се, родителите също й помогнали с първата вноска. Успяла да си получи апартамента малко преди цените да скочат до невъзможност.
Минахме покрай огромното здание на бившето КГБ, на площада пред който стърчеше празен постамент. Олга ме хвана под ръка и ускори крачка.
— Хайде да отидем до паметника на героите от Плевен, там има градинка, където можем да поседнем. Само нека да си купим отнякъде по кутия бира, много ми се пие.
Купих бира и намерихме свободна пейка. Седяхме точно с лице към бившия ЦК на КПСС.
— Извинете ме, че ви отнемам от времето…
Свих рамене, давайки да се разбере, че и това е част от работата ми.
— Не исках да говоря нито в театъра, нито близо до онези ужасни сгради на „Лубянка“. Много ме е страх. След като… загина Дейвид, мислех, че вече от нищо не ме е страх. Когато Рути ми каза… Мислех си, че също ще умра. Въпреки че дори не плаках. Седях и тъпо гледах бюрото. После някак автоматично издърпах чекмеджето и видях, че са изчезнали писмата на Дейвид и пакета с негови документи.
— А знаете ли какви бяха тези документи?
— Веднъж остави пакета при мен и се пошегува, че в него има важни документи и ужасно секретни дискети. „Нали знаеш, всички американци са агенти на ЦРУ. Сега съм в ръцете ти.“ След това прегледах останалите чекмеджета. — Олга отвори консервата, която засъска недоволно и се изплю.
— Топла е — казах аз.
Олга кимна.
— От другите чекмеджета като че ли не бяха взели нищо, а там имаше някои скъпоценности. Но явно се бяха ровили. При което изглежда, че отначало са ровили акуратно, а след като са взели документите на Дейвид, са разбрали, че ще бъде трудно да прикрият обиска, и са продължили вече безцеремонно. Като че ли усещах отпечатъците от тези мазни противни пръсти и върху снимките си от интерната, и върху рецензиите във вестниците, и върху роклите ми в гардероба…