— У вас имаше ли други вещи на Дейвид?
— Дребни работи. Костюм, още някакви дрехи. Като че ли нищо не е изчезнало… Но… — Олга замълча. След кратко колебание тя внезапно попита: — Да ви се намира цигара?
Подадох й кутията и й поднесох огънче. Олга пушеше неумело. Най-вероятно ме бе помолила да запали просто за да се поуспокои. Тя изхвърли цигарата в кошчето, без да я допуши.
— Вероятно нямам право да ви разказвам това, което ще ви кажа сега. Не съм наясно с взаимоотношенията между всички ваши органи, но нямам с кой друг да го споделя. Посещението на този човек ме изплаши много повече от обиска вкъщи. — Олга видимо беше нервна. Забелязах, че пръстите й треперят… — Обади ми се сутринта, представи се като полковник Фотиев от Службата за разузнаване и каза, че трябва да проведе с мен важен разговор. Появи се буквално няколко минути след това. Надали се беше обадил от уличен телефон — по-скоро от колата си.
— Защо смятате така? — попитах аз.
— Знаете ли, жените са наблюдателни същества. Той не приличаше на човек, който се обажда от уличен телефон. Такъв един внушителен господин, излязъл от холивудски филм. — Олга направи презрителна гримаса. — Скъп костюм, златна карфица на вратовръзката. И миризмата, която излъчваше, беше богата. Не знам как да ви го обясня… Ами, с две думи, такива хора живеят по принцип в четиризвездни хотели, не по-малко. Ако между западняците ги има много, то всички наши подобни типове като че ли носят върху себе си специфичен отпечатък. Пък и тези вълчи уши…
— Вълчи уши ли? — попитах аз.
— Ами да, такива едни заострени отгоре. Ако ги видиш веднъж, ги запомняш завинаги. Особено в съчетание с важност и надутост.
— И какво искаше да научи? Или да ви каже?
— Държеше се много учтиво, дори някак прекалено учтиво. Но в очите му виждах презрение. Той явно ме смяташе за курва. Американец, балерина… Не, не е казвал, че Дейвид е американски шпионин. Напротив, всячески хвалеше Дейвид, с когото уж добре се познавал, хвалеше деловите му качества. Доброто му отношение към нашата страна — общо взето, банални неща… — Олга се намръщи леко. — Изобщо не можех да разбера какво иска от мен. Той не беше от хората, с които бих си позволила да откровенича. В крайна сметка всичко започна лека-полека да се изяснява, когато спомена Рути. Интересуваше се от фонда „Спиър“. Опитваше се да разбере от мен, дали Дейвид се е срещал с Норман Кларк при последното му идване в Москва. Казах му, че се е срещал, и после съжалих. Но вече беше късно и се наложи да му разкажа истината. — Олга въздъхна, помълча и продължи малко по-бавно, като че ли си спомняше: — Работата е там, че онази среща действително беше много странна. С Кларк, който идваше често в Москва, Дейвид се срещаше обикновено у дома си. При едно такова идване Дейвид ме запозна с него. Кларк ме наричаше „миличко“ и усилено ме тъпчеше с пасти. Образът му някак изобщо не се връзваше с образа на милионер. Според мен саката на Дейвид бяха много по-скъпи от неговите. Но Дейвид казваше, че Кларк е многолик и много опасен човек. Но това не го разказах на полковника. Затова пък от уплаха му разказах за последната им среща. Сигурно напразно.
20 юни 1994
Вместо да се обади както обикновено, този път Кларк прати при Дейвид шофьора си предния ден с бележка, в която му определяше среща на двайсети вечерта в ресторанта „Самовар“ на Киевско шосе извън града. Странно защо трябваше да ходят толкова далече, след като в Москва и без това е пълно с прилични ресторанти.
Дейвид помоли Олга да дойде с него, защото след няколко дни тя заминаваше на турне.
— Искам през цялото време да си с мен — каза той.
Ресторантът се оказа много симпатичен, оформен като руска селска къща. Кларк ги чакаше на сервираната маса на откритата веранда. Беше както винаги любезен и усмихнат. По време на ордьовъра се водеше общ учтив разговор. Кларк говореше добре руски, но със забележим акцент, по-силен от този на Дейвид. После Кларк каза на Дейвид нещо на английски и Дейвид помоли Олга за разрешение да поговори с Кларк на родния им език.
— Разговорът ни е чисто делови, ще ти бъде скучно — каза той.