Олга изобщо не разбра за какво ставаше дума. В училище беше учила френски. Дейвид опитваше да се занимават по малко с английски, но явно дарбата й за езици не беше кой знае колко голяма.
Говориха доста дълго, на моменти повишавайки тон. Тогава Дейвид поглеждаше Олга, като че ли се извиняваше, и се опитваше да й се усмихне. На Олга й се струваше, първо, че Кларк се опитва да убеди Дейвид за нещо, а той не се съгласява с него и, второ, че Кларк, изглежда, чакаше още някого. Във всеки случай монументалният Кларк от време на време се оглеждаше наоколо.
Поднесоха им основното ястие, нещо димящо в шарени гърненца. Неочаквано до Олга се приближи оберкелнерът и след като подчертано вежливо се извини, каза, че я търсят по телефона. Олга не се учуди особено — понякога викат балетистите направо на спектакъл, ако спешно се налага да заместят някого.
Чак по-късно съобрази, че днес в Болшой има опера. Освен това не беше предупреждавала администрацията къде отива.
До телефона се наложи да върви по някакви дълги коридори, после и да чака. „Сега трябва да се обадят отново“ — каза оберкелнерът. Но никой не се обади.
Известно време оберкелнерът, къдрав дебел човек на около четиридесет години с маниерите на изпечен женкар, се опитваше да я занимае с разговор, разпитвайки я за театралните клюки и излизайки със собствени версии, доста неприятни, макар и точни на моменти. В края на краищата на Олга й омръзна и тя настоя да я изпратят обратно. Когато се доближиха до верандата, оберкелнерът направи още един опит да я задържи. Той обърна „благосклонното“ й внимание върху огромния аквариум, в който плуваха разноцветни риби и бели жаби, което нещо не се връзваше с руската обстановка на ресторанта. „Остава да си завъдят и крокодил“, помисли си Олга.
На прага на верандата тя се спря сама. До масата, на която седяха Кларк и Дейвид, стоеше и говореше нещо едър, висок почти колкото Кларк здрав човек със синя риза с къси ръкави.
Той изглеждаше като излязъл от гангстерски филм. Широко загоряло лице, едва забележим от разстояние розов белег над лявата вежда. Просто излъчваше опасност, както и двамата младежи от двете му страни, облечени въпреки жегата в тъмни сака, които не успяваха да скрият напомпаните им фигури и широките рамене, над които се извисяваха обръснатите им почти до голо глави.
Единият видя Олга и веднага прошепна нещо на ухото на шефа си. Той й хвърли мигновен пронизващ поглед. Очите им се срещнаха. Човекът се усмихна криво и тримата си тръгнаха.
Олга силно се изплаши от тази сцена. Чувстваше, че случилото се е неприятно и за Дейвид. Вече, без да искат разрешение, двамата с Кларк говореха на английски. По-точно не говореха, а се караха, почти без да се притесняват от присъствието й.
— Така и не опитахме яденето — каза Олга и сама се прекъсна: — Александър Борисович! Мога ли да ви се доверя?
Кимнах.
— Наистина много ме е страх. Струва се, че точно тогава стана нещо, което може да има отношение към смъртта на Дейвид. Тогава, след като каза нещо остро на Кларк, от което той направо се изчерви, Дейвид ме хвана за ръката и буквално ме измъкна от масата. И си излязохме от ресторанта. На паркинга до червения форд на Дейвид стояха онези двамата с тъмните сака. Не правеха нищо, просто си стояха и нагло ни гледаха. Особено мен. Бях с къса пола и погледите им като че ли лепнеха по краката ми. — Олга машинално дръпна полата си. — Сигурно така зяпат курвите. Дейвид понечи да се спусне към тях, но го удържах, буквално увисвайки на ръката му. Двамата се дръпнаха и ние си тръгнахме. Дейвид ме помоли да не го питам нищо. Само по едно време повтори няколко пъти: „Какъв подлец! Какъв подлец!“
— Ясно — казах аз, въпреки че всъщност не разбирах особено какво значи това.
Но трябваше да изглеждам уверено, защото Олга ме гледаше с надежда.
В градинката, където седяхме, вече почти не бяха останали деца. В детския кът се бе разположила компания тийнейджъри с китара. Те тихо си пееха нещо. Да бяха пробвали да пеят на това място преди няколко години, срещу най-могъщото ведомство в страната, когато в тази градинка на всяка пейка седяха агенти.
Времето бе чудесно за разлика от настроението. Олга някак се беше смалила и остаряла пред очите ми. Сигурно си мислеше за Дейвид. Все пак работата ни е скапана. Вместо да разсеем човек от мрачните му мисли, ние го връщаме и го подтикваме към тях. Разравяме всяка раничка поотделно. Но какво да се прави!