— Олга, а какво можете да ми кажете за Рути?
Олга се замисли, като че ли премисляше с какво да почне.
— Рути… Тя е толкова различна… Понякога страшно ме дразни с надменността си. А понякога ми става жал за нея. Разказвала ми е, че след смъртта на мъжа й Кларк много й е помогнал. И по отношение на фонда, и морално. Струва ми се, че ги свързваха не само приятелски отношения…
— Струва ви се или сте сигурна?
— Само така предполагам — съдя по някой погледи, жестове. Само това. Но съм ги виждала заедно само два пъти, и двата в апартамента на Рути. Тя живее в един висок блок на „Котелники“, там, където живеят Уланова, Зикина, изобщо елитът. По-рано живееше там под наем, а сега като че ли го е купила. На няколко пъти ми е казвала, че Москва толкова й харесва, че не би заминала никъде. Тук е нужна на всички, тук е знатна чужденка. А коя е тя в Америка? Просто една богата застаряваща вдовица. Да, ето че се сетих още нещо, може да ви е от полза. Сега в Москва учи руски някакво момиче, нейна роднина по линия на мъжа й. Негова внучка или племенница, нещо такова.
Кимнах отново. Това си е цяла наука — да кимаш навреме, подкрепяйки разказвача. Наука, необходима в следователската професия. Втората след умението да задаваш точните въпроси. Е, кимането, може да се каже, го владея до съвършенство. Ако се наложи, мога да кимам две денонощия без прекъсване. А що се отнася до въпросите — тук има много да тренирам.
— Двамата с Кларк наистина направиха много с този фонд. Наистина стипендиите разпределят не те, а специален съвет. Но доколкото разбирам, това са подробности. С основните неща те, изглежда, се занимават сами.
— А какво отношение имаше Дейвид към фонда?
— Дейвид беше нещо като независим куратор. Може би посредник, така и не разбрах точно. Във всеки случай беше много порядъчен човек. Мисля, че онзи конфликт между него и Кларк възникна именно заради пари на фонда. А Рути… Тя се опитва да създава впечатление, че не разбира много от тези неща. Но ми се струва много практична и умна жена. Между другото тя прилича на Мая…
— На коя Мая? — не разбрах аз.
— Как така на коя? — изуми се Олга. — На Плисецкая, естествено. Дори си приличат и по характер.
— Олга, имам една молба към вас. Как да ви кажа… Бих искал да ме запознаете с Рути Спиър. Но не официално, а като свой… роднина ли, що ли. Или по-добре така: като частен детектив, към когото сте се обърнали конфиденциално, защото не вярвате в способността на руската милиция да разнищи делото по смъртта на Дейвид.
— Добре, Александър Борисович, тъкмо смятах утре вечер да отида при Рути. Обикновено не съм длъжна да я предупреждавам, ако водя някого със себе си. Веднъж отидох с моята приятелка Люба. Люба искаше да пробва английския си върху истински американци. Изобщо Рути държи нещо като литературно-музикален салон. У тях ходят известни писатели, журналисти, художници, политици, актьори…
Написах й телефона си на едно листче и й го подадох.
— Можете да ми се обадите по всяко време на този телефон. Ако ме няма, със сигурност ще ми предадат. Но струва ми се, че съвсем забравихме полковник… Фотиев, ако не греша?
— Да, точно така, полковник Фотиев. Скоро няма да го забравя. Общо взето, не каза нищо особено. След като му разказах за срещата в „Самовара“, между другото далеч не толкова подробно, колкото на вас, той си тръгна почти веднага. Също ми остави телефон. — Олга се усмихна тъжно. — И вие ли ще ми кажете, че ще ме постигне страшна участ, ако кажа на някого за срещата ни?
— Защо, полковник Фотиев това ли каза?
— Мога да гарантирам за смисъла и сериозността на думите му. Явно не беше в настроение за шеги. Като се сетя за него, и ми става тежко на душата… Може ли да ви помоля за нещо? Хванете ми такси, моля ви.
В този момент съжалявах най-много за това, че ладата ми беше повредена. Сутринта я поверих на Василий Петрович от сервиза на „Миклухо-Маклай“. Обеща да я приведе в подобаващ вид за следващия ден.
Хванах такси, качих Олга в него и също седнах до нея. Тя явно ми бе благодарна за това.
Уговорихме се да се видим на следващия ден на същата пейка и се разделихме пред вратата. Тя ме покани на кафе, но явно от учтивост. Отказах, защото разбирах, че сега най-много й се иска да остане сама.
Вървях, към станцията на метрото „Чертановска“ по вечерния Балаклавски проспект с новите блокове, построени от двете страни. Хванах се, че се заглеждам във всяко мъжко лице, с което се разминавам. По-точно дори не в лицата, а в ушите. Струваше ми се, че ушите на всички минувачи са вълчи, тесни и заострени.