5.
Ставам Дон Жуан
27 юли 1994 година
Андрей Леонидович Буцков, председателят на Фонда на воините интернационалисти, седеше в своя доста скромен кабинет. Офисът, на който нямаше никаква табелка, се намираше в едно не особено представително здание на улица „Селиверстова“ на две крачки от редакцията на „Литературная газета“. Всички улички наоколо лека-полека се превръщаха в делови център на съвременния бизнес.
„Новите руснаци“, както сполучливо бе наречена нароилата се класа бизнесмени, по правило не се задоволяваха с външната реставрация на старинните здания, от тях на практика оставаха само стените. Вътре се правеха съвсем нови подпори, в отворите за прозорците се слагаха нови вносни рамки, надстрояваха се мансарди. Интериорът се оформяше по последната дума на западния дизайн. По повечето сгради засега имаше скелета, но строителите работеха бързо, доказвайки, че когато плащат добре, и нашите могат това-онова.
Офисът на фонда изглеждаше по-обикновено и не бе подлаган на преустройство. От това нямаше нужда. Още повече, че главният, парадният офис на оглавявания от Андрей Леонидович фонд не отстъпваше по помпозност даже на солидните банкови кантори и скъпите клубове.
Той се намираше недалеч от Патриаршите езера, на улица „Жолтовски“. Там се устройваха презентациите, тържествените връчвания на парични помощи на семействата на загиналите в Афганистан и нуждаещите се бивши воини интернационалисти. Там преминаваха и срещите с различни официални лица, вечерите, спектаклите, благотворителните концерти. Тоест всичко това, с което така се славеше фондът и за което голяма заслуга имаше лично Буцков според средствата за масова информация, или поне тези от тях, в които той поместваше търговските реклами на фирмите си, създадени към фонда и успешно функциониращи благодарение на данъчните облекчения.
Андрей Леонидович обаче предпочиташе да работи на улица „Селиверстова“, в малкия си кабинет на втория етаж. Освен това тук беше по-спокойно. Добре премислена и рафинирана система за охрана предпазваше Буцков от явни и скрити недоброжелатели. На входа бяха монтирани видеокамери, а всеки който влизаше, биваше внимателно проверен от дресираните момчета на Буцков и от специални металотърсачи. Понякога изобщо не се церемоняха и просто обискираха най-подозрителните според тях посетители.
Истинските господари, по-точно господарки на кабинета бяха две загладени котки, които Буцков просто обожаваше. Рижата коварна Клеопатра и черната аристократична Луиза.
Железобетонният, непробиваем суров Буцков направо се разтапяше, когато Клеопатра скочеше на рамото му и започнеше да трие хитрата си муцунка в бузата му. Луиза пък обичаше да спи върху деловите книжа, избирайки с безпогрешния си животински нюх най-важните. Когато бизнес партньорите му получаваха своя екземпляр от договора, силно се учудваха, защото трябваше да издухват от хартията рижи и черни косми. Цялото Буцково войнство усилено и демонстративно изобразяваше гореща любов към животните. Но тайно, когато Буцков го нямаше наоколо, котките си отнасяха по нещо.
Андрей Леонидович псуваше наум в очакване на важно телефонно обаждане. Ако Мурмедов не се обади след половин час, тлъстият нефтен договор ще пропадне.
Буцков започна да се занимава с нефт наскоро, след като онези американци го изпързаляха така долно. Както и да е, справедливостта винаги тържествува. Единия, най-важния, някой го очисти много умело. С другия се оправиха сами. Въпреки че сега Буцков съжаляваше за това, съжаляваше, че се подаде на минутния си порив и не премисли нещата добре.
Първо, този съветник май не беше виновен за нищо конкретно. Второ, да не вземат ченгетата пак да го засекат.
Телефонът най-после се заля в гръмки трели.
… Слава богу, жегата най-после понамаля. Щото иначе направо ми се разтапяше мозъкът. Какви ти мисли. Всеки момент трябваше да се появи Грязнов, който беше тръгнал по многобройните московски стрелбища с фоторобота в ръце. Предполагаемият ни снайперист излезе страхотен — слаб, с рехава брадичка, остри скули и леко подпухнали клепачи — същински аспирант от хуманитарен факултет.
Разбира се, няма кой знае какъв смисъл да проверяваш стрелбищата.
Първо, поръчковите убийства се осъществяват най-вече от хора от други градове. Бум-бум — и на бързия влак, към затънтените краища.