— И вие ли танцувате в „Жизел“? Бях на последния спектакъл.
— Олга ли ви покани? — усмихна се Люба.
— Не, дойдох сам — отвърнах гордо и честно.
— И често ли идвате при нас в Болшой? — попита тя без всякаква задна мисъл.
Разбрах, че не мога да излъжа.
— Ако трябва да бъда честен, за трети път през живота си.
Не споменах, че първите два бяха тържествени съветски годишнини, на които отначало се държат дълги речи, а след това излизат артистите. По правило в този момент половината зрители вече са в бюфета. В Болшой винаги е имало хубава бира, а за хората с особено естетична нагласа — шампанско.
— А пък аз всеки ден — непринудено призна Люба — и много го обичам. Когато след училище ме взеха в театъра, бях на седмото небе. Представяте ли си, да танцувам на същата сцена, на която са танцували Уланова, Плисецкая, Максимова… Отначало бях „до езерото“…
— До езерото ли? — попитах.
— Да, така наричат тези, които танцуват в кордебалета, при това в самия край на сцената. Обикновено там, в края, момичетата успяват и да поклюкарстват, и да се посмеят. Затова не ми харесваше в кордебалета. Но сега вече съм корифейка, също като Олга… — Възвишеният й тон изобщо не ме дразнеше.
— А какво означава „корифейка“?
— Това е вече почти солистка, но не съвсем. — Тя отново се усмихна.
Не, честна дума, истинската усмивка доста се различава от задължително-заучената! „Кротко, Турецки — казах си аз. — Прекалено е млада за теб. Спомни си за работата.“ Въздъхнах и си спомних.
— Люба, познавахте ли Дейвид?
Усмивката като че ли се разтвори в трогателното й триъгълно личице.
— Пак ли се превърнахте в детектив?
— Колкото и да е прискърбно, именно с това си изкарвам прехраната. Какво да се прави. Ще трябва да ми простите.
— Да, естествено, разбирам. Предполагам, че ви интересуват хората, с които е контактувал Дейвид. Но не познавам никого. Ако се виждахме някъде не у Рути, бяхме само тримата. Според мен Дейвид беше чудесен човек. И много добър. Личеше си по отношенията им с Олга…
В този момент в стаята се върнаха Рути и Олга с подноси със соленки, бира и вино в ръце. Взех си бира. Все пак трябва да карам колата.
Едва успях да отпия от вкусната немска бира и да посегна към соленките, когато на вратата се позвъни. Това ознаменува появата на поета. С намачкана риза, но затова пък с кърпа на врата и сако на едри карета, той изглеждаше почти пародийно. За капак бе обут в огромни, действително огромни бели кецове с развързани връзки. Той наистина беше знаменит, щом дори и аз го знаех. Но май вече бе преминал пика на шумната си слава, когато цялата страна се вслушваше в гласа му, крещящ за бедите ни, макар и в строго разрешените рамки.
— Приятно е да се запознаеш със съвременния Шерлок Холмс — произнесе той с такъв вид, като че ли казваше нещо изключително остроумно.
Само ако знаеше колко пъти при най-различни обстоятелства съм чувал тази фраза!
Като начало Кочнев ме натика в ъгъла и започна подробно да ме разпитва. Интересуваше го всичко. Къде е кантората ми, колко ми плащат клиентите, пречи ли ни милицията, имаме ли проблеми с данъчната инспекция и даже кой знае защо, откъде успявам да си набавя прах за снемане на отпечатъци. Хващаше ме за ревера на сакото, пречеше ми да си пия бирата и изобщо да живея. Не знаех къде да се дяна от него. Но в един момент той прекъсна разговора, по-точно монолога си, на средата и се хвърли към Люба.
Странно защо това ми беше още по-неприятно от досадното му присламчване към мен. Кочнев сипеше пошли комплименти, оживено жестикулираше, дори има наглостта да заговори за групов секс. Забелязах, че тук Люба го изгледа преценяващо и избухна в смях, прикривайки устата си с ръка. Колкото до Кочнев, той продължаваше да дрънка някакви глупости за приятелите си от Болшой, като ги наричаше фамилиарно Володки и Катки.
Неволно си спомних един виц от съкровищницата на чичо Стьопа: „Вече чели ли сте на някого стиховете си?“ — „Не!“ — „А защо тогава ви е насинено окото?“ Навремето вицът не ми хареса особено, но сега ми се струваше връх на човешкото и нечовешко остроумие.
Гостите пристигаха малко по малко и скоро холът на Рути заприлича на голям, добре организиран мравуняк. Мравката Турецки хич не се чувстваше на място.
Вечерта се разгаряше като огън, в който се подхвърлят нови и нови цепеници, в случая под формата на знаменитости. Едва сколасвах да позная всички лица, които бях виждал преди по телевизията и по киноекраните, на заседанията на Думата и на предизборните плакати.