А ти, скъпи мой смели Турецки, сега вероятно си наблюдаван от доста високо. Само че от кого ли? От контраразузнаването, от разузнаването или от военните? За какви сериозни хора говореше Филин? От ФСК, СВР или ГРУ?
— Ега ти! Тая пък какво прави! — Рязко натиснах спирачката, която изквича като заклано прасе. Почти изпод колелата изскочи слабичко момиче с пухкава коса, с тъмни панталони и тъмна тениска. Кой се облича така през нощта, а и пресича на непозволено място? Не приличаше на самоубиец.
Изскочих от колата и дотичах до момичето. То се усмихваше. Мислех си, че е изплашена до смърт, а то какво — засмяна до уши.
Тя веднага премина в настъпление.
— За малко да ме сгазите, сега ме закарайте до вкъщи.
Искаше ми се да се разпсувам, при това грубо, знам няколко думи, много подходящи за такива ситуации. Но… определено днес просто ми върви с момичетата. Когато я погледнах по-спокойно, тя се оказа поразително красива. Невинна усмивка… Изразителни кафяви очи, капризни пълни устни, равна редичка зъби, леко вирнат нос — направо фотомодел!
— Къде живеете, прелестно създание, хвърлящо се нощем под колите?
Тя ми каза адреса. Фантастично! Това беше моят блок! Което, неочаквано развеселен, й съобщих веднага.
— Живея там от вчера. Наех си квартира. Родителите ми заминаха в чужбина.
Вече седейки до мен, тя ми разказваше някак припряно:
— Дадох нашия тристаен на „Садовое Кольцо“ на едни познати фирмаджии за голяма-голяма купчина пари, а тази си я наех за съвсем малка купчинка. Аритметиката е в моя полза. — Тя явно се радваше, пресмятайки печалбите.
— Не се ли страхувате да разказвате на първия срещнат за големите си доходи? — усмихнах се аз.
Момичето определено ми харесваше.
— Всъщност аз съм Марина.
— Саша — казах аз.
— Щом не ме сгазихте, когато имахте възможност, значи сега мога да не се страхувам от вас — отвърна ми тя доста нелогично и се засмя. Чак тогава най-после разбрах, че спътницата ми вече доста си е пийнала.
Пристигнахме удивително благополучно. Под колелата на ладата ми повече не се хвърляха красавици. Затова пък една от тях седеше до мен.
Апартаментът й се оказа в съседния вход.
— Искам да ви поканя, Саша, да пийнем за чудотворното ми спасение, което дължа изцяло на вас.
Опитайте да откажете, когато толкова искрено ви кани младо и красиво момиче!
В апартамента на Марина цареше хаос. Но тя не се извиняваше, както обикновено правят жените дори в по-малко нужни случаи, издухвайки несъществуващи прашинки в идеално разтребеното жилище. Навсякъде имаше неразопаковани кашони, флакони и кутийки с козметика се намираха по най-невероятни места — на пода в антрето, върху телевизора и даже върху огромния гардероб. Също толкова огромният неоправен диван бе прикрит с пухкаво карирано халище.
— Седнете, Саша, бега ще донеса нещо за хапване.
След като се подвоумих между един кашон и дивана, все пак седнах на дивана.
Върху една червена пластмасова масичка с колелца Марина докара някакъв натюрморт от асортимента на близкия супермаркет, намиращ се на бившия пазар. Бях се отбивал там веднъж от чист интерес и дори купих кутия френско сирене. Но цените в долари на опаковките изглеждат прекалено големи, като ги обърнеш в рубли, въпреки че не се отличават много от цените в обикновените магазини.
На масичката имаше ядки асорти, прозрачно нарязани шунка и салам, микроскопично бурканче с още по-микроскопични краставички, соленки с кимион и с още нещо. Хлябът обаче си беше съвсем отечествен — черен и малко сух. Картината се завършваше от едва започната бутилка лимонен „Абсолют“ и две красиви ръбести чаши, съвсем различни от тези в младостта ми.
— За неочакваното запознанство — вдигна чаша Марина и направи физиономия.
После пусна огромния двукасетъчен касетофон на перваза.
— Това е любимият ми Елтън Джон.
Аз също си спомнях тази музика, когато беше записана на големите ролки на първия ми магнетофон.
Лека-полека се натаралянквахме. Оказа се, че Марина също няма нищо против да пийне, още повече такава божествена напитка. Водката вървеше толкова леко и така топло се разливаше по жилите, че вече след третия тост двамата с Марина имахме чувството, че се познаваме поне от сто години.