До вратата на офиса имаше не повече от петнайсет крачки, но Теймур успя да измине само осем — професионалният снайперист вече гледаше хладно и безпощадно през окуляра на оптическия мерник.
Теймур падна с лице напред, Мамед успя да подхване шефа, макар че това вече не беше шефът, а неговият труп. Челюстите на Алекс замръзнаха. Той извади пистолета си и се заоглежда. От офиса се изсипа местната охрана.
Никой не можеше да разбере откъде е стреляно — отсреща, от другата страна на улицата имаше голям брой сгради — някакъв институт, складове. Различните по цвят и брой на етажите здания стояха в плътна редица и понякога само по цвета на фасадите можеше да се определи къде свършва едното и къде започва другото. Явно изстрелът бе дошъл от тази страна. Нямаше смисъл да търсят стрелеца, въпреки че няколко души от местната охрана хукнаха към складовете.
Естествено, не откриха никого.
Теймур умря в ръцете на Мамед, без да дойде в съзнание — куршумът бе попаднал точно в тила.
Срещу смъртта всички московски връзки са безсилни, понякога те дори я ускоряват.
Бръснех се, внимателно разглеждайки лицето си в огледалото. Не бих казал, че предметът на бръснене ми харесваше кой знае колко. Кръгове под очите…
Колко пъти съм си казвал — „Турецки, откажи се от последната чашка!“ Интересно колко души по всички кътчета на земното кълбо си повтарят всяка сутрин тези укоризнени слова? Всеки би се отказал, ама ето къде е проблемът — най-трудното, практически невъзможното е определянето на предпоследната чашка. Няма да е зле да се учреди награда за този гений, който измисли „определител на предпоследната чашка“. Би звучало добре — наградата „Турецки“!
Странно, нали през нощта се събудих с абсолютно бистра глава, бях способен да мисля и да разсъждавам. После съм се унесъл за няколко часа и гледай какво стана. Това е ефектът на последната чашка.
„И тъй, какво имам за днес?“ — мислех си аз, докато се движех из сутрешна Москва.
Жегата бе поспаднала и хората по тротоарите веднага започнаха да се движат по-бързо. Ветрецът в отворения прозорец приятно разхлаждаше слепоочието ми. Навън беше толкова хубаво, че усетих как кръговете под очите ми изчезват от само себе си.
Та какво все пак имаме за днес? Ломанов не само изкопа някакви материали за Буцков, който фигурираше в телефоните на Ричмънд, но и се свърза с журналиста от „Днес“, който беше ходил в Севастопол и бе написал статията за смъртта на Кларк. Оказа се, че Пьотър Зотов е служил в Афганистан в ротата на самия Буцков. Хубав възел се връзва. Тези бивши „афганци“ се държат здраво един за друг. Още вчера наредих да изготвят пропуск и мисля, че не закъснявам.
Не, все пак закъснях.
Явно не скучаеха. Ломанов очевидно не бе посмял да приеме Зотов в кабинета ми, докато ме няма. А може би им беше по-приятно да общуват с Верочка? Тя просто цъфтеше днес. Вместо един, двама поклонници, един от друг по-хубави. Тримата пиеха чай, безмилостно разкарвайки пакетчетата с алуминиеви лъжици из огромните чаши.
Аз се извиних, разбира се, но си придадох максимално строг вид, като че ли бяха закъснели те, а не аз. Но те не обърнаха никакво внимание на строгостта ми. У днешната младеж няма никакво страхопочитание към по-възрастните. Е, като няма — няма, голяма работа.
Поканих Зотов в кабинета, настаних го в креслото и му разреших да пуши.
Пьотър Зотов се оказа приказлив млад човек, който леко се запъваше на съгласните. Доста висок, слаб, но жилав, с жизнерадостна усмивка и вероятно със същия характер. Кръгли кафяви очи, усмивка до ушите — той по нещо приличаше на поотраснало, вече приличащо на възрастно куче, но все пак още кутре от породата на ерделтериерите. Във всеки случай най-малко приличаше на криминален репортер. Впрочем казват, че ерделите имат идеално обоняние.
— Александър Борисович Турецки.
— Пьотър Сергеевич Зотов, може п-просто Петя. — Той се усмихна широко и двамата си стиснахме ръцете.
Ръката му се оказа суха и твърда.
— С какъв вид спорт се занимавате? — Най-трудното е да започнеш разговора, а нищо неозначаващите въпроси като този са създадени точно за това.