— Едно време се занимавах малко с бокс, сега с у-шу, всяка сутрин тичам, но мисля че в днешно време е най-добре да се ходи в стрелбищата. Или да си държиш трофеен шмайзер под възглавницата, само дето любилите органи няма да разрешат. Обяснете ми, Александър Б-борисович, защо т-тези любими органи са толкова сурови към нашего брата журналистите?
— Но и вие не ги щадите.
— Но в-все пак понякога се създава впечатление, че не престъпниците, а журналистите са г-главните врагове на народа. Но т-това между другото. Разбрах, ч-че с-се интерес-сувате от Б-буцков? — Зотов се развълнува, заговаряйки за Буцков, защото запъването на съгласните рязко се усили.
— Разбира се, знаем някои неща за него — казах, като се стараех да не покажа, че знаем малко. — Но вие го познавате отдавна, като при това сте имали възможността да го наблюдавате в екстремни ситуации.
— Д-да го н-наб-блюдавам… Д-добре г-го к-к-каз-захте — с горчивина отбеляза Петя.
Изглежда, че Петя сериозно се интересуваше от Буцков, защото познаваше достатъчно подробно армейската част от биографията му. Той започна разказа си отдалеч.
Старши лейтенант Андрей Буцков попаднал в Афганистан, може да се каже, по собствено желание. Преди заемал безсмислената, но спокойна длъжност на помощник по комсомолската работа на началника на политотдела на пехотния полк, дислоциран в околностите на тихия Талин. Тогава Талин още беше съветски и не бе успял да добави второто „н“ към окончанието си.
Очаквала го обикновена и спокойна кариера в политотдела — ЗКПЧ на батальона (ротата вече я бил прескочил благополучно, седейки в щаба), заместник-началник на политотдела на полка, Военнополитическата академия „В. И. Ленин“, която е в Москва до театъра на Моссовет и концертната зала „Чайковски“, пък току-виж успял да се уреди и в самата Москва. Да останеш в Москва в генералния щаб, в Главното политическо управление или Министерството на отбраната се смяташе едва ли не за предела на мечтите.
Но с човешкия живот, още повече с живота на един военен често се разпореждат независещи от него обстоятелства. Колкото и да мразел да застъпва наряд като дежурен офицер, все пак веднъж на два месеца не му се удавало да се изплъзне от противното задължение. Войниците били тъпанари, особено тези от Средна Азия, така че се налагало да дежури сериозно — по няколко пъти на нощ да обхожда постовете, да измъква заспалите войници от кабините на автомобилите в автопарка, да спи, ако това може да се нарече спане, в малкото тясно караулно върху твърдия нар, без да си сваля ботушите. И всякакви други прелести.
Онзи последен път той застъпил дежурен вместо запилия се Карасев. Пил Карасев, а лаврите обрал Буцков.
Младото войниче на име Нурмухамедов не му харесало още отначало: наплашен, мръсен, с измъчен поглед — един от тези, които в армията наричат боклуци. Другите войници от караула, а още повече началникът на караула сержант Буздаков, го тормозели, без да се притесняват особено от присъствието на Буцков. Всичко се случило през онази нощ.
Както разказвали после войниците, след като боклукът бил накаран да изчисти снега пред караулното по време на полагащата му се почивка, отчаян и напълно откачил, той изстрелял половин пълнител по другарите си. Крещял високо нещо на неразбираемия си език и сълзи обливали лицето му. Убил двама редници и ранил един ефрейтор. След това избягал с автомата от частта.
Полкът бил вдигнат по тревога.
Но не се наложили никакви особени мерки. Нурмухамедов не смятал да ходи никъде, просто седял сред голите студени храсти срещу частта и виел, стиснал автомата между коленете си. Без да се прикрива, държейки само дясната си ръка над отворения кобур, Буцков се приближил до него и му взел автомата.
После, както винаги, имало показателен съд. Нурмухамедов получил няколко години наказателен батальон, тъй като се взело под внимание, че е бил в състояние на афект. Също в наказателен батальон изгърмял и сержант Буздаков за „неуставни отношения“.
Най-много от всички, ако не се смятат убитите, пострадал самият Буцков. Оставал му само един избор — или да изгние жив в някоя островна рота, или да пише рапорт за Афганистан. Тогава Афганистан опрощаваше всичко.
— А ти как попадна в Афганистан? — попитах Петя, който пушеше нервно.
Чувствах, че му е необходима малка почивка. В представите ми образът му на весело кутре въобще не се връзваше със страшната война, още повече че момчето беше явно от прилично семейство. Впрочем той не е и чак такова момче.