Когато Буцков заминал, а цялата рота, чиста и блага, се разсредоточила по палатките и по-скришните места, с удоволствие пийвайки водка, Доля седял в командирската палатка с два пистолета на масата пред себе си и четял „Престъпление и наказание“ на Достоевски. Точно на сцената на първия разговор на Расколников със следователя Порфирий Петрович дотичал началникът на караула сержант Ерменин:
— Другарю лейтенант, там дойдоха двама аборигени. Искат лекарства. Или да плюскат. Не разбрахме.
Оказало се, че изнемощелият сивобрад старец и дванайсетгодишното момче молели за бинтове. Майката на момчето, дъщерята на стареца, си била порязала ръката.
— Можеха да я превържат и с парцал — промърморил Доля и наредил да им дадат два пакета.
Очите на неканените гости се стрелкали по цялата територия на лагера, но за това се сетили чак впоследствие.
През нощта Доля се събудил от автоматен откос. Изскочил от палатката — слънцето вече изгрявало — и видял точно пред себе си бялото лице на Ерменин. Сержантът бил изстрелял във въздуха вече сигурно половин пълнител. От всички палатки изскачали полуоблечени войници с калашници в ръце. Но нямало по кого да стрелят.
Духовете били дошли рано сутринта. Били са най-вероятно трима-четирима. След като безшумно удушили часовия, те се промъкнали в най-близката до рехавата тел палатка и прерязали гърлата на десетима сладко спящи бойци. Тогава се сетили за момчето и стареца.
Войниците горели от желание да нападнат селището. Всеки си представял себе си на мястото на закланите. Тази смърт изисквала незабавно отмъщение, тъй като била прекалено унизителна. Съветските войници били изклани като овце. Доля едва успял да сдържи порива им. Трябвало да реши Буцков.
Пристигайки в лагера, Буцков не забелязал веднага нездравата суета в поверената му част — ридаейки, неговата майка му съобщила по телефона, че преди два дни са погребали баща му.
Зилът на командира влязъл в разтворените врати. Буцков изслушал краткия рапорт на Доля от стъпенката. Той пребледнял и стиснал челюсти. Изскърцал със зъби и отривисто наредил:
— Автомат. Лейтенант Доля и дванайсет души с мен!
Посочил с пръст поред като че ли съвсем случайни войници, но още след няколко секунди станало ясно, че изборът му не е бил случаен. С него тръгнали само стари пушки, нееднократно участвали в бой.
Зотов, по когото, се плъзнал погледът на командира, все пак не бил избран — той бил от младите.
Никой не разказвал подробности за станалото в селото. Създавало се впечатлението, че участниците са дали обет за мълчание. Само украинецът Лебядко веднъж се изтървал на пияна глава, че са разстреляли едва ли не всички — и старците, и децата, и жените.
След седмица голям отряд душмани извършил нападение над частта. Първо обстреляли ротата с гранатомети, после преминали в атака. Такова нещо никога не се било случвало — обикновено действали през нощта, на тъмно. Доля, стреляйки с единични изстрели, свалил петима и се смеел, непрекъснато се смеел. Това правело зловещо впечатление.
Когато от север пристигнал хеликоптер за огнева поддръжка, духовете вече безпорядъчно отстъпвали. Трасиращите куршуми от хеликоптера доизбили почти всички.
— С-след това не съм с-срещал Б-буцков, преместиха го в Кабул, а след него и Доля. И д-досега не з-знам какво всъщност е с-станало т-там… Но предполагам, ч-че са избили всички. С-само ако н-някой се е скрил, е оцелял. Имаше много такива с-случаи. В-всичко така беше съвпаднало — духовете, с-смъртта на баща му, п-пък и въобще за т-такава с-самодейност не разстрелваха. Голяма работа.
— А след Афганистан не си ли го срещал? — попитах Петя.
Той запали цигара и се замисли, като че ли си спомняше.
— Срещал съм го. Нещо повече, предлагаше ми да стана прессекретар на Фонда на воините интернационалисти. Т-това беше преди т-три години. Фондът в-вече процъфтяваше. През него п-преминаваха колосални суми. Всички, които работеха за Буцков, получаваха з-заплатата си в з-зелени. Впрочем той самият ме беше намерил, тогава се подвизавах в „Московски комсомолец“, така че не е било трудно. П-повъртях се във фонда, но б-бързо разбрах, че всъщност фондът не че е прикритие за д-друга дейност, но е с-само върхът на айсберга. Т-трябва да се отдаде дължимото на Андрей Леонидович, той е изключителен организатор, но не б-бързаше да ме посвещава в тайните неща. Мисля, че това беше така не защото ми нямаше д-доверие, въпреки че сигурно и това е повлияло, н-но по-скоро защото за д-длъжността на официален прессекретар му т-трябваше човек с добра репутация, който н-няма никакви проблеми с органите.