В залата се създаде трогателна атмосфера на всеобща любов и безгранично доверие един към друг. Кулминация на срещата бе молебенът в памет на загиналите. След молебена на всички бяха връчени обещаните удостоверения и пликове със значителна еднократна помощ. За тези роднини на загиналите, които не бяха успели да дойдат на тържеството, парите се разпращаха с куриери и по пощата. Никой не трябва да бъде забравен — такова бе кредото на Буцков.
В ресторанта на фонда масите вече бяха сервирани. Започна неформалната част. Буцков остана с гостите по време на целия обяд. Още след първите наздравици, към него се проточи върволица жени с техните жалби, болки, молби. Стоящият зад Буцков младеж внимателно записваше всичко в бележника си.
За този бележник сред облагодетелстваните от фонда се носеха легенди — молбите и проблемите, записани в него, се разрешавали като по вълшебство.
Срещи от този род се провеждаха редовно във фонда.
… И Люба, и Петя, които не се познаваха помежду си, стояха на изхода на спирка ВДНХ буквално на два метра един от друг. По правия гръб и походката веднага личеше, че Люба е балерина. Само те ходят така изящно на високи токове.
Представих на Люба Сергей и Петя. Въпреки че май й казах по телефона, че няма да съм сам, присъствието на двамата млади хора като че ли я разочарова. Но не за дълго. Скоро вече се смееше на вицовете на чичо Стьопа, които в отсъствието на първоизточника й преразказваше Ломанов:
— „Съдът ви осъжда на десет години затвор“, казва съдията на обвиняемия. „Много ви благодаря за доверието, гражданино съдия! Не се надявах да живея толкова дълго.“
Все пак чичо Стьопа подбира странни вицове за работниците от прокуратурата, тематични, тъй да се каже: тя предпочете смъртта, и двамата умряха, ето сега и този — не се надявах да живея толкова дълго…
Москва остана зад нас. Люба като че ли между другото съобщи, че в Челюскинска живее шефът им. Петя не остана по-назад и каза, че тяхната вила се намира през три къщи, от мястото, принадлежало на легендарния разузнавач Абел, а една част от селото от другата страна на тяхната улица се обитава от потомците на легендарните латвийски стрелци, охранявали Ленин.
— Да го бяха охранявали по-зле — захили се Ломанов и протегна ръка по ленински.
Да, за днешната младеж няма нищо свято. Съвсем като старец си спомних как изпаднах в ужас, когато чух първия в живота ми виц за Ленин. Тогава бях четвърти клас и ми се струваше кощунство не само да разказваш вицове за великия Ленин, но дори и да ги слушаш. Та нали Ленин толкова е обичал децата — уверяваха ни едва ли не от тригодишна възраст.
Собственикът на вилата, Алексей Сергеевич Зотов, ни посрещна на портата. Висок, леко прегърбен, той бе облечен с вилна елегантност. Светлосиня изтъркана дънкова риза, още по-протрити, направо излинели до бяло дънки и карирано сако, явно купено в много хубав магазин някъде навън, но много отдавна. Той повдигна сламената си шапка за поздрав. Кокетното зелено перце на шапката издаваше алпийския й произход.
— Щастлив съм да ви приветствам в подмосковския ни дом. — В гласа му се чувстваше скрит хумор, издаващ леко недоумение.
Явно по телефона Петя отчасти бе разкрил картите ни, тоест предмета на интересите ни.
— Заповядайте направо на масата. Да пийнем чай за добре дошли. Самоварът всеки момент ще кипне.
Разположихме се на голямата дървена маса под старата ябълка. Клоните й, натежали от доста едри зелени плодове, заплашително висяха над главите ни. Имахме нелош шанс да се почувстваме Нютоновци. Но домакинът ни разочарова:
— Това е антоновка, ще узрее чак наесен, така че няма да ви падне на главите и да ви направи цицини.
Ментовият чай бе удивително вкусен, както и прясното ягодово сладко от собствената реколта. След чая май разочаровах Люба за втори път, като помолих домакина да ми покаже местността. Люба оставях на грижите на младежта.
Преди двамата със Зотов-старши да напуснем компанията на младите, той донесе на Люба маратонки от къщата, за да се преобуе. Люба отказа мъничко по-рязко, отколкото би трябвало.
Алексей Сергеевич предложи да се разходим в посока към Тарасовка. Въздухът бе свеж и невероятно чист. Чувствах как отровените ми московски бели дробове се пълнят с кислород. Все пак трябва да измъкна Костя Меркулов на пикник. Естествено, на него му е по-леко, на вилата в Уделное получава поне някаква порция въздух. Но дивите шишчета на брега на реката не могат да се сравнят с нищо.