— Едно време из Москва се носеха слухове, че той е кадрови полковник от органите, вярно ли е това? — заинтересувах се аз.
Зотов се разсмя.
— Сега би трябвало да е поне генерал. Но тогава са били само слухове. Дори и да са му присвоявали звания за специални заслуги и прослужени години, то за това са знаели само председателят на КГБ, началникът на отдел „Кадри“ и няколко членове на Политбюро начело с генералния секретар. Виждате ли, Филин не играеше точно тази роля, която обикновено приписваме на разузнавачите. Никакви контейнери, шифровани поздравления за Седми ноември, безцветни мастила и капсули с цианкалий в мъдреца… Той работеше на по-високо равнище. Нещо повече, момчетата от ЦРУ чудесно знаеха кой е той. Както и нашите момчета в Москва познават американците — ху из ху наистина. — Той отново се усмихна. — Знаете, разбира се, какво е агент за влияние, нали? Напоследък много се писа за тях.
Знаех.
— Но те също се делят, грубо казано, на две категории. Скрити и явни. Скритите — ясно. Човек го подготвят дълго, после той се прави на невинна богата овчица, живее според хубавата легенда, прави добра кариера, с две думи, става по американец от Чичо Сам. Вторият тип — това е точно Филин. Нощна птица, така да се каже, но всички знаят за това. Тяхната роля далеч не е в това да крадат чертежи за подводници или тайните на новите технологии, задачата им е да осъществяват посредническа мисия между нашите и тамошните управляващи. Цялото това противопоставяне на идеологиите е само за населението. Всъщност силните на деня прекрасно се споразумяват винаги и за всичко. Именно такива деликатни мисии се поверяват на хора като Филин.
— Какъв род мисии според вас е трябвало да изпълнява Филин?
— Не знам много, но мога да предположа. През него минаваха практически всички неофициални контакти между Щатите, Фидел и нас. При това Филин бе едва ли не най-добрият приятел на самия Фидел и едновременно с това прекрасно се разбираше с лидерите на кубинската опозиция в Маями.
Приближихме се към църквата, до която имаше обрасло с трева, но все пак спретнато гробище. Алексей Сергеевич предложи да влезем в храма.
— Имаме хубав хор — каза той с тон на познавач и неловко се прекръсти пред входа. Добави: — Само че за да го чуете, елате някоя неделя или на някой църковен празник. Днес има проста вечерня, пеят три старици.
Влязохме. Наистина три древни старици с треперливи гласове пригласяха на мощния напев на отеца. Отеца си го биваше — млад, здрав, розовобузест, което не скриваше даже широката руса брада. Имаше хубав глас.
На излизане от църквата към нас се протегнаха сухите ръце на две чистички старици. Дадохме по петстотин рубли на всяка. Те ни благодариха толкова горещо, че ми стана неудобно. Не обичам да ми благодарят. Алексей Сергеевич каза, че в това гробище е погребан известният московски художник Виктор Попков, застрелян по глупост от инкасаторите.
— Казват, че оттогава — добави Зотов, когато вече се бяхме отдалечили от красивия издялан надгробен паметник — художниците люто ненавиждат инкасаторите, а инкасаторите съответно мразят художниците. Такива ми ти средновековни страсти. А вие ми говорите за Филин!
По пътя към вилата Алексей Сергеевич ми разказваше за книгата, която пишеше вече втора година:
— Познавах много интересни хора. Сред тях имаше и знаменити, и никому неизвестни до едно време. Познавах Корольов, академик Там, взимал съм интервю от Джон Кенеди и съм бил на приемите на жена му… Между другото познавах и всички американски посланици през последните двайсет години.
— Какво можете да кажете за Семюъл Спиър?
— Много мил човек. Загина при странни обстоятелства преди една година. Четох за това в „Ню Йорк Таймс“. Сега, слава богу, може да си го купиш спокойно и синът ми го носи от време на време. Разбира се, не бях близък със Спиър. По това време бях несериозна фигура. Пешка, на която не й е писано да се превърне в царица.
На две крачки от пътя в храстите се бе разположила уютна компания местни. Когато ни забелязаха, един от тях приветливо замаха с ръка, в която имаше празна чаша: