— С Теди се сприятелихме, когато позорно и неумело се опитваше да ми отмъкне парче месо. Разделихме си го поравно.
Беше прекрасна лятна вечер. Въздухът бе наситен с небивал покой и ми беше трудно да повярвам, че хората могат да се убиват един друг и изобщо да си желаят злото.
С голямо съжаление си тръгвахме от тази мила уютна вила. С домакина си разменихме телефоните, но след нашия разговор не вярвах да ми се обади. А дори и да се обади, надали ще излезе нещо. Разбира се, не съжалявах за пътуването. Емоционален заряд като този ще ми стигне за дълго. Освен това въздухът поне малко прочисти опушените ми дробове на жител на мегаполис. А усещането за покой! Чувствах, че то няма скоро да навести отново специалния следовател Александър Борисович Турецки.
Люба седеше до мен, отново бе събрала косата си в балеринска прическа, но въпреки това ми се струваше необикновено близка и трогателна.
Оставихме Ломанов на проспект „Мир“. Люба живееше на „Пятницка“.
— Слушай — попитах я с подчертано сериозен, следователски глас, — скъпа, за какво искаше да поговорим? Какво е толкова важно?
Тя виновно наведе глава и замълча. Изведнъж ми хвърли изпод вежди същия огнен поглед, изгарящ годините, и се усмихна ослепително. И тогава… отново (или най-после?) се сетих за Марина. По дяволите! Тя ме чака отдавна!
Пристигнахме пред огромния жълт блок, който се намираше почти точно срещу разкошния, осветен като през деня офис на „Столична банка“. Завихме в двора. Ето и входа на Люба. Третият. Седяхме срещу входа й в колата ми и се целувахме. Все пак не се сдържах, дърт женкар!
— Ще гледам да те взема утре след спектакъла — произнесох много бързо, откъсвайки се от устните й.
Люба се дръпна и ме погледна с недоумение. В очите й се появи същото мигновено изражение, както когато й предложиха да се преобуе. Явно бе готова да ме покани на кафе, но трябва да й се отдаде дължимото — бързо се взе в ръце. Целуна ме по слепоочието, изскочи от колата и ми подвикна:
— До утре! — Ръката й изящно се вдигна и тя изчезна във входа.
„Столична банка“ блестеше с всичките си светлини. Точно до нея открих работещ телефон и набрах номера:
— Ало! Марина? Аз съм. Идвам.
Тя не ме порица за късното обаждане — беше дванайсет без двайсет, — само ме помоли да купя отнякъде портокалов сок. Много й се пиело. На мен, разбира се, също.
Полковник Фотиев бе предупредил всички свои сътрудници, щатни и нещатни, че през тази седмица чака донесенията им на служебния си телефон до един през нощта. За най-спешните неща беше разрешено да му се обаждат дори вкъщи. Часовникът в кабинета му показваше дванайсет без петнайсет. Почти всички обаждания, които очакваше, вече бяха факт. Освен едно.
Хората, които звъняха на този телефон, никога не споменаваха истинските си имена, а Владимир Петрович Фотиев, началник на Втори специален отдел към СВР, наричаха Олег Вадимович. Този кабинет, по-точно разкошно мебелираната конспиративна квартира на „Южинска“, се използваше за срещи с многобройните агенти. Тук се стичаше всичката информация, която се фиксираше от момичетата, дежурещи денонощно в неугледната стаичка, служила някога за стая за прислугата.
С ценните си агенти Владимир Петрович предпочиташе да работи лично. Най-после се чу дългоочакваното позвъняване:
— Олег Вадимович! Добър вечер! Линда се обажда…
— Е, как вървят нещата при теб? — с бащински нотки в гласа се поинтересува Фотиев.
Харесваше агент Линда, и гласчето й е приятно.
— Той е под контрол, Олег Вадимович — каза Линда. Гласът й кой знае защо се стори тъжен на Фотиев.
8.
Тайнственият двойник
29 юли 1994 година
Сърдитият лодкар се усмихна, дали заради щастливия им вид, дали заради едрата банкнота, която приличаше на петдесет хиляди, но кой знае защо беше с портрета на някакъв американски президент.
— Това са новите руско-американски пари — сериозно обясни Дейвид на лодкаря, той съгласно и радостно закима.
На Чертановското езеро нямаше никой, освен тях тримата. Всички лодки и водни колела се поклащаха до брега.
— Вземете което искате — широко махна с ръка лодкарят, — но аз бих ви посъветвал да вземете ето онова, зеленото. То е най-бързо.
Олга и Дейвид церемониално се поклониха на пазителя на лодките и последваха съвета му.