— Кога?
— Когато се върнах от турнето, всички чекмеджета на бюрото бяха преровени. Документите и дискетите на Дейвид бяха изчезнали.
Двамата се спогледаха, въпреки че това нямаше смисъл, защото не можеха да видят лицата си.
— Да не лъжеш? Къде бяха?
Олга посочи с пръст бюрото.
— Погледни! — нареди човекът с шева на другия.
Той се приближи до бюрото, измъкна горното чекмедже и изсипа съдържанието му на бюрото. Не намери нищо и направи същото с второто и третото. На бюрото растеше безформена купчина снимки, писма, някакви квитанции, кутийки от козметика, обвивки, кламери, програми…
„Всъщност тук, на бюрото, е на практика целият ми живот — внезапно си помисли Олга, — а тази паплач се отнася по такъв начин с нея.“ Олга закри лицето си с ръце.
Човекът с шева се разхождаше от единия до другия край на стаята, без да изпуска Олга от очи.
— И тука няма нищо — каза този, който ровеше в бюрото, хвърляйки на пода планината хартия. — Та кой, казваш, е идвал при тебе?
— Не знам.
— Като почнеме да те печеме на части, ще знаеш — заръмжа главният.
Той старателно отлепваше надутия тапет в ъгъла на стаята, вероятно разчитайки да намери там изкусно скрито скривалище.
— Там минава парното… — опита се тя да обясни.
— Млъквай, кучко, сам ще се оправя.
Планът на Олга съзря мълниеносно. Единият стоеше с гръб към нея и разглеждаше книгите на рафта над бюрото, само дето не ги душеше. Вторият продължаваше да чопли тапета. От Олга го отделяше етажерка с човешки ръст, на която имаше цветя. Вратата към коридора беше буквално на две крачки от нея. Ако успее да фрасне с нещо по главата любителя на книгите, има шанс да стигне до външната врата, която беше затворена само с обикновената брава. Щеше да отнеме половин секунда да я отвори. А след това можеше да вика и да бяга.
Внимателно, уж между другото, хвърли поглед наоколо. Не намери нищо, с което да може да удари някого по главата. Но тогава я осени идея.
Сети се за един анекдотичен случай от балетната история. Великата балерина Фани Елслер, в чиято каюта се беше промъкнал грабител матрос, с такава сила го беше ритнала с тренирания си крак, че той беше паднал в безсъзнание. Олга нямаше желание да убива никого, дори и тази измет. Но този до бюрото стоеше страшно удобно — с гръб към нея, широко разкрачен. Главният тъкмо се беше обърнал към прозореца и гледаше нещо на улицата. Сега или никога!
Олга скочи от креслото и с десния си крак нанесе най-болезнения удар между краката на „библиофила“. Той падна със стон. Олга се хвърли към вратата, но успя само да докосне бравата и веднага бавно се смъкна надолу.
Приятелките на Жизел станаха с една по-малко — острият нож, хвърлен от сигурна ръка, я улучи точно в сърцето.
Човекът с шева замъкна нещастния библиофил на дивана, смъкна от лицето си чорапа и избърса изпотеното си чело. След това свали чорапа и на другия, за да може да диша по-лесно.
— Кучка шибана, сега шефът ще ни откъсне главите. Не ни беше казал да убиваме американската курветина.
Двамата гости си приличаха. Не толкова по чертите на лицето, колкото по общото изражение. И двамата имаха бръснати вратове, мрачен и нагъл поглед на господари на живота, широки скули и тежки брадички.
Убиецът на балерината свали едната си ръкавица и започна да набира някакъв номер. Набираше го отново и отново, но от другата страна не вдигаха слушалката. Веднага щом затвори обаче, телефонът неочаквано зазвъня. Убиецът глухо изпсува и вдигна другаря си, който се беше поосвестил.
— Вземи клекни няколко пъти, не знаеш ли начина…
Другият отначало с мъка, после по-лесно приклекна и се изправи няколко пъти. Болката го отпусна. Дори успя да проговори:
— Слушай, Гноме, изтрий си пръстите от телефона. Да не си мръднал? Куките ще те гепят още днес.
Този, когото нарекоха Гнома, изпсува тихо, сложи си ръкавицата и внимателно избърса телефона с чорапа. После отново почна да натиска копчетата, вече с ръкавицата.
… Кабинетът на Андрей Леонидовпч Буцков бе празен. На пръв поглед. Около непрекъснато звънящия телефон недоволно се разхождаха двете събудени котки.
Особено недоволна изглеждаше рижата Клеопатра. Току-що за малко да хване насън отвратителна дебела мишка с муцуна като на онова куче… Онова де, дето заради него се наложи да седи два часа на вишневото дърво… Черната Луиза докосна с лапа звънящото чудовище и седна да се мие. Чудовището млъкна, но след няколко минути пак започна да звъни. Котките вече не му обръщаха никакво внимание — бяха в онзи чудесен ъгъл, където в две панички ги чакаше ароматична и вкусна закуска.