Охраната, която седеше в съседната стая, никога не се доближаваше до този телефон. Това беше личният номер на Буцков. Използваше го само той и малцината, които имаха право да му звънят директно.
Исках за всеки случай да се обадя на Олга Лебедева сутринта, да й припомня уговорката ни за дванайсет часа. Реших, че преди девет не е удобно — спектаклите завършват късно и балерините сигурно обичат да поспят на сутринта. Звъннах чак в девет и петнайсет — никой не вдигна, дори и телефонният секретар не отговаряше. Едно от двете — или е отскочила до магазина, или е изключила телефона от вечерта.
Цялата сутрин отиде за полузанемареното от нас дело на колекционера Кулчински. За съжаление никой не ни беше освободил от него. Пък и изплуваха интересни подробности.
На митницата беше задържан господин Терхузен, германски гражданин, известен търговец на картини, който сред московските художници се ползваше с репутацията на мошеник. Никой от сериозните художници отдавна не се занимаваше с него. Може би точно затова бе решил да изкара нещо от антиквариат. Но този път прецаканият беше той — дали за щастие или за нещастие. Немецът се беше опитал сред платната второкачествено съветско изкуство от трийсетте години да изнесе и две картини на руски художници от осемнайсети век. Точно тези две картини, които бяха в списъка на изчезналите от колекцията на Кулчински. Терхузен се бе натъкнал на педантичен митничар, който бе видял сред едрогърдите румени колхозници, замислените Лениновци и искрените стоманолеяри два идилични пейзажа.
Когато картините попаднаха в ръцете на истински експерти, се изясни нещо много любопитно. И двете се оказаха съвременни копия, но с много високо качество. Експертите твърдяха, че са могли да бъдат направени само от оригиналите. Терхузен естествено твърдеше, че е купил двете платна на пазара в Измайлово именно като копия.
Племенникът на Кулчински се оказа съвсем симпатичен. Старицата Дудина, съжителката на покойния Кулчински, явно го клеветеше.
Директорът на антикварния на Якиманка най-вероятно също лъжеше. Създаваше се впечатлението, че дъртата вещица си приготвя зестрата. Днес именно тя, а не Воропаев, щеше да бъде разпитана лично от Романова. Мога да си представя как ще се шашне от лексиката на милата Александра Ивановна старицата, преструваща се на интелигентна овчица.
Племенникът бе най-малко заинтересован от изчезването на част от колекцията. Тъй като Кулчински нямаше преки роднини, само Воропаев можеше да претендира за наследство. Старицата официално не беше съпруга на Кулчински. Нещо повече, оказа се, че тя дори не е регистрирана в жилището на „Садовая“. Жилището принадлежеше на Кулчински, тъй че племенникът можеше да получи всичко наведнъж — и апартамента, и цялата колекция. Но все пак се налагаше да търсим картините. Поръчах на Слава Грязнов да се заеме много подробно с Дудина.
В дванайсет Олга не дойде. Нямаше я нито в кабинета ми, нито у тях. Телефонът й отговаряше с продължителни сигнали. Обхвана ме лошо предчувствие.
Обадих се в театъра. Администраторът пошумоля с някакви бумаги и безстрастно ми съобщи, че днес Лебедева има свободен ден. А и тя самата ми го беше казала, иначе за какво да се разбираме за дванайсет.
Двамата с Ломанов пиехме чай, но в един момент несъзнателна тревога направо ме накара да подскоча в креслото.
— Отиваме при Лебедева — казах на Сергей.
Чичо Стьопа както винаги беше в добро настроение. Носехме се към Балаклавски.
— Нов виц, Александър Борисович! — Малодушно си замълчах.
Чичо Стьопа усети моята слабост и спокойно заразказва:
— Съдията казва: свободен сте, съветвам ви в бъдеще да избягвате неподходящата компания. А подсъдимият отвръща: бъдете спокоен, вече няма да ме видите.
Чичо Стьопа се разсмя, Ломанов изсумтя. Аз пак си замълчах.
— А ето още един, също е нов…
Вече не издържах:
— Чичо Стьопа, недей…
В слепоочията ми пулсираше идиотската последна фраза от вица: вече няма да ме видите, вече няма да ме видите, вече няма да ме видите…