Отначало чух нежния глас на Люба: „Оля, обади ми се, когато можем да си кажем по някоя клюка. Чао.“
Следващият запис се оказа повече от неочакван. Дрезгав нисък мъжки глас произнесе припряно: „Олга, добър вечер! Турецки се обажда. Извинете ме за прегракналия глас, нещо съм настинал. Утре ще мина към вас точно в девет. Имам някои важни неща за Дейвид. Лека нощ.“
Върнах лентата и го прослушах още веднъж. Почувствах зад гърба си нечие дишане. Обърнах се — беше Ломанов с оцъклени очи.
— Умело действат гадовете — с мъка произнесе той. — Трябва да предадем записа в акустичната лаборатория. Най-малкото имаме отпечатък и глас…
Той продължи да говори, но вече не го слушах. Пред мен изникна страшна картина — някой се възползва от името ми и убива малката нещастна беззащитна жена…
Но друго ме мъчеше още по-силно. Ако вместо да се правя на джентълмен, се бях обадил на Олга преди девет, тя щеше да остане жива…
Клиентът живееше в шестнайсететажна кула на булевард „Кавказки“, на осмия етаж, и се отличаваше с особена точност, което в случая бе от полза.
Според наблюденията от последните дни, Евгени Сошников, генерален директор на фирмата „Форум-инвест“, която се бе специализирала в транспорта на нефт и нефтопродукти, отиваше на работа всяка сутрин. В девет без петнайсет пред блока пристигаше синият форд на бизнесмена. Шофьорът, по съвместителство телохранител на Сошников, се качваше с асансьора и звънеше на вратата на апартамента. После вратата се отваряше и практически без никакво забавяне излизаше Сошников. Слизаха с асансьора.
На първия етаж от площадката пред асансьора можеше да се излезе към парадния или към задния вход. Фордът беше паркиран пред главния. Вратата между площадката на асансьора и малкото коридорче, водещо към задния вход, беше остъклена с матово стъкло. От незапомнени времена ъгълчето отдясно бе отчупено. Малко вляво от коридорчето имаше ниша в стената, част от която се заемаше от широката тръба на сметопровода.
Както в повечето случаи, за да се премине от задния вход към пожарната стълба, трябваше да се прекоси едно почти тъмно пространство. При цялото си желание човек, избрал този път, не би могъл да забележи притаилата се в тъмнината до сметопроводната тръба фигура.
Ето че и днес всичко вървеше по план. Фордът дойде и шофьорът вече се качи горе. През отчупеното стъкло не се виждаше цялата площадка, но пространството на нивото на главата на възрастен човек влизаше в полезрението.
Първо дойде големият асансьор. Ръката в пазвата стисна дръжката на магнума със заглушител. Но тревогата се оказа фалшива. Разговаряйки на висок глас, от асансьора излязоха момче и момиче. По-бързо, по-бързо — мислено ги подканяше човекът, когото не можеха да видят.
Още един асансьор слизаше. Пръв излезе шофьорът. Сошников остана вътре. Шофьорът направи няколко крачки и внимателно огледа пространството пред парадния вход, където дългите тенекиени редици от пощенски кутии заемаха всички стени. После погледна зад вратата със счупеното стъкло. Лъхна го миризма на помия, прах и тишина.
— Всичко е наред, Евгений Иванович! — викна той.
Най-после от асансьора излезе Сошников.
Първият куршум бе за телохранителя. Вторият бе изстрелян веднага след това. Два трупа преградиха площадката пред асансьора.
Този, който беше стрелял, спокойно излезе от укритието си и акуратно произведе два контролни изстрела в тила на всеки, въпреки че спокойно можеше да не го прави — той никога не пропускаше целта.
Само че професионалният дълг изискваше да довежда нещата докрай. Също както добрият художник нанася последната мазка върху вече готовата картина.
Навремето се предполагаше, че жилището на улица „Южинска“ в блока на артистите ще се използва не само като конспиративна квартира, но че и в нея ще бъде организиран своеобразен салон, в който да се събира каймакът на московското общество. А също така дипломати и други хора, представляващи интерес за разузнаването. Вече бе утвърдена кандидатурата на домакинята на салона, актриса от Театъра на Станиславски. Но след всички перестройки, раздели и преименувания на бившия КГБ на СССР тази идея изгуби своята актуалност. В Москва се появиха множество места, където интересните за разузнаването хора се събираха сами — достатъчно беше само да се установи чувствителна апаратура. Както е известно, от това по-просто няма.