Ако слушаш Хеспър, излиза, че „Вотан“ вече е стигнал до Планета C, проведена е успешна проучвателна мисия, всички са се спуснали на богатата й, гостоприемна повърхност и са заети да издигат грубите, но очарователни постройки, които ще приютят колонията в първия етап от развитието й. Ала никой не обръща внимание на ентусиазираните му прогнози. Мислите им са съсредоточени почти изцяло върху ангелите, които дебнат някъде около тях в тайнствената бездна извън кораба. Продължават да ги наричат ангели, по липса на по-добра дума.
Но не ще научат нищо повече за ангелите, докато Ноел не се почувства готова за още един опит. А Ноел още не е готова. Тя прекарва времето си далеч от останалите, напуска каютата си само за храна, а дори и тогава почти не говори.
И те чакат. Какво друго, в края на краищата, могат да направят? Играят на го, къпят се в банята и плуват в басейна, теглят книги, пиеси и музика от почти безкрайните запаси на корабния архив и се впускат, както повечето от тях винаги са го правили, в двойки, тройки и други видове сексуални забавления. И времето минава.
Тя се държи настрана дори от капитана, което му причинява голяма болка. Сега, когато най-после се е освободил от аскетското си въздържание, монашеският живот вече не го влече. Копнее за нея по-силно, отколкото е копнял за когото и каквото и да било в живота си. Но тя се е отдръпнала в себе си; и той прави същото. Джулия му е дала да разбере, че все още е на разположение, и макар да й благодари топло, той не се възползва. Времето минава. Като всички останали, капитанът чака Ноел.
Най-накрая тя обявява с показна увереност, че е готова да опита отново.
Прави го като преди, сама в каютата си. Затваря очи. Отпуска се и се понася нагоре, навън.
Сивотата.
В тунела е. Безкрайната бездна на извънпространството. Протяга се през него, докато остава без начало и без край; превърнала се е в безкрайна Ноел, безкрайно същество в една вселена от безкрайности. Щрих чиста светлина. Който се протяга. Протяга се. Протяга се.
„Ангели? Тук ли сте, ангели?“
Да. Почти веднага усеща един, огромната му маса, силата. Отива към него. Разперва широко ръце, вдига лице към него, усеща топлината. Горещината. Горящата огнена пещ, ревяща, съскаща, цвъртяща и припукваща.
Мисли — надява се, — че този път се е изолирала срещу гибел, че е открила начин да отведе излишъка от енергия, така че той да премине покрай нея и да се разпръсне, без да й навреди. Така мисли. Така се надява.
Много я е страх.
Но знае, че това трябва да се направи. Знае и че е застанала на ръба на чудеса.
Сега. Сега. Търсещият ум се протяга напред.
Докосва.
Или почти докосва. Все още има бариера и Ноел се страхува да я прекоси. Чака там, гледа напред и вижда ангела, наистина го вижда. Той е огромна, изпълваща космоса повърхност. Океан от огън. Урагани от немислима активност брулят лицето на ангела. Буйни езици от пламък се издигат от него като настръхнали къдри. Широкото лице е прибулено на места, но където булото се разкъсва, Ноел съзира разумни фонтани от мощ да се катерят през турбуленцията, да се издигат от дълбините на ангела, горещи клетки огнена материя, по-големи от планети, да изплуват от ядрото на ангела и да се спускат обратно. На самата повърхност, отново и отново, побеснели гейзери изригват в небето като кинжали от енергия и се забиват в космоса.
А по-дълбоко, зад и отвъд бясната активност по повърхността, има някаква зона на сияйна застиналост, като стена, която разделя лудешките сили на ангелското лице от спокойното, невъзмутимо ядро на огромното създание. Ноел копнее да докосне това тихо ядро. Но как? Как? От целия този бесен рев душата й е изтръпнала. Едва навързва мислите си сред тази врява.
„Ангеле? Ангеле, чуваш ли ме? Аз съм, Ноел.“
Рев. Съсък. Припукване. Цвъртене.
„Докосни ме, ангеле. Но ме докосни лекичко, докосни ме нежно. Нежно, моля те. Защото аз съм толкова мъничка, а ти си такъв исполин.“
Тишина, неподвижност. После жежки въжета от пламък излитат нагоре, сякаш да я погалят.
О. О.
Навсякъде около нея вселената гори. Огънят… огънят… горящият океан… онези протегнати ръце от пламък… Ноел се отдръпва от тях, от тези гърчещи се огнени пипала, които идват към нея…
Отдръпва се уплашена. Все още е уплашена. Не й е по силите; ще загине. Обръща се. Побягва.
Открива безопасно местенце, някъде. Спира. Поема си дълбоко въздух.
Отваря очи.
Около нея цари мрак, както обикновено. Никакви пламъци няма. Всичко е напълно неподвижно. Ангелът го няма. Тя е в собствената си каюта на борда на „Вотан“. Сама. Трепереща. Провалила се е отново.