И с ангела стават едно. Тя лежи в гръдта му, почива си, бавно възвръща силите си, миг след миг, докато великата му топлина я изпълва и съживява.
След кратко вече е достатъчно силна да стане и да се разходи вътре в ангела. Открива, че може да се движи свободно и по своя воля, да отиде където си поиска, във всеки сектор на великото създание. Спуска се надолу отвъд зоната на външната турбулентност, покрай гигантските огнени клетки от ангелска материя, които постоянно изплуват от вътрешността, и изчезва в спокойствието на ангелското ядро, хладното, скрито място, където не вилнеят огнени бури и владее най-дълбока мъдрост. Дълго остава там, в покой, какъвто не е познавала преди, докато накрая не започва да й се струва, че ако не продължи напред, ще си остане там завинаги; и ето че отново се отправя нагоре, към повърхността, навлиза в царството на огнения ад, който е външният образ на ангела. Но огънят не я наранява. Тя е от ангела сега; ангелът е от Ноел.
„Ела. Нека ти покажа разни неща.“
Понасят се заедно през лицето на космоса. Ангели има навсякъде, безброен хор накъдето и да погледне — големи, малки, ярки, бледи, някои на купове, други греят в самотно великолепие. Звукът на гласовете им изпълва небесата.
Ноел и водачът й спират на едно място, където цари дълбок мрак, и там тя вижда един нов ангел, който тъкмо се появява и едва мъждука, раждайки се. Бързо се сгъстява пред очите й, сбира се от един хладен, тъмен облак прах, който се срива в самия себе си и се превръща в компактна топка. Докато се смалява и придобива сферична форма, започва бавно да се върти, бавно, после по-бързо и още по-бързо, и да излъчва топлина, слабо отначало, после все по-силно, докато не грейва нажежен до червено, нажежен до бяло. Започнал е да изхвърля и материя в космоса наоколо, трескаво стрелкащи се сегменти от собствената му плът, във всички посоки, като тръшкащо се дете — прахоснически и удивителен излив на енергия, ожесточен и в същото време някак комичен.
Игриво бебче. Новородено ангелче, лудуващо с първите спазми на живота. Гледат го известно време, после го оставят да си играе.
„Хайде. Нататък.“
Нататък, да. Небето е много ярко тук, пълно с ангели, и всички те пеят както подобава ангели да пеят, прекрасен небесен хор, чиято хармония изпълва бездната. Сиянието е навсякъде, море от светлина.
Тук Ноел вижда един ангел исполин, който излъчва толкова силна и постоянна енергия, че тя не разбира как още не е изчерпил материята си. Той грее в небето като сърдито синьо око, неуморно изхвърля огньовете си на огромно разстояние. Прилича повече на бог този исполин, отколкото на ангел, на гневен бог, който се излива в необясним гняв върху тъканта на вселената.
А после тук, малко по-нататък, на едно от най-дълбоките места, ангелите са сбрани на куп, стари ангели, древни, хиляди, милиони, всеки притиснат до съседа си, сякаш образуват огромна сияеща стена, една-единствена грееща маса. Но ангелът на Ноел й показва, че не са едно, а са много, и й позволява да се протегне към тях, за да усети древната им възраст, необикновената им мъдрост. Колко са стари? На милиони години? На милиарди?
„Ние бяхме стари преди небето да е младо“, казва й един от тях.
А друг казва — а може и да е същият: „Дойдохме от Всепоглъщащото и един ден ще се върнем във Всепоглъщащото, но сме тук отпреди преди и ще останем след след“.
А трети й казва: „Ние предшестваме и следваме, и съществуваме, когато съществуване няма, и сме любов, когато любов вече няма. И ние сме ти, и ти си ние.“
Ноел разбира напълно, или поне си мисли, че разбира; и когато те я благославят, тя също ги благославя. И продължава нататък, защото нейният ангел иска да й покаже и други неща в други части на космоса.
„Има и един много стар ангел, ангел, който умира.“
Това я изненадва. Казва, че не й се вярва ангелите да умират, и ангелът й обяснява, че не само е възможно, а необходимо. Щом ангели могат да се раждат, ангели трябва и да умират. Всичко умира, дори ангелите; и всичко се ражда отново. Единственото нещо, което няма нито начало, нито край, казва той, е самата вселена, която е била тук в началото и преди него и ще бъде тук накрая и след това.
„Виж. Ето го.“
Пристигнали са при умиращия ангел, в един район далеч от другите. Светлината му е много слаба и макар още да излъчва топлина, тя е като топлината по обед в зимен ден. Този ангел не грее. Лицето му е прибулено и тъмно, сякаш е покрит с океан от тежка кал или плътна лава може би, огнена на цвят, наситено лилава, насечена на места от белези в алено и тъмночервено. По изстиващата повърхност на умиращия ангел все още се виждат оскъдни признаци за ленива активност, бавното, трудно движение на буцести маси материя, които се плъзгат напред сред калта, някои от тях черни или сиви, други тъмночервени като метални слитъци, които са паднали от пещта, но не са изстинали още.